"Страшният съд" е фреска на Микеланджело, нарисувана на олтарната стена на Сикстинската капела във Ватикана. Климент VII поръчва картината през 1534 г., последната година от папството си. След избирането на Павел III Фарнезе Микеланджело, на 61-годишна възраст, започва работа през 1536 г. Той завършва "Страшният съд" през есента на 1541 г.

Композиция и изображение

Страшният съд представя Второто пришествие на Христос, както е описано от евангелист Йоан в Апокалипсиса. Централната фигура е Христос — не като старец с ореол в традиционния средновековен стил, а като мощен, динамичен съдия, чиято фигура доминира сцената. Около него се групират светци, ангели и възкръснали души: някои се възнасят към рая, други — биват изтласквани към мракa и наказанието. В долната част са изобразени сцени на вадене от гробове, на борба за спасение и скърбящите, които са предадени на демоните.

Микеланджело използва големи, мускулести фигури, повечето изобразени голи — израз на класическата скулптурна традиция, пренесена в живописта. Разпределението на сцените не следва стриктна перспективна мрежа, а по-скоро е организирано чрез мощни групови фигури и емоционални контрасти, които усилват драматичния ефект.

Техника и състояние

Фреската е изпълнена върху голяма площ — платното взема централната алтарна стена на капелата (приблизителни размери около 13,7 х 12 м). Във връзка с начина на изпълнение, Микеланджело, за разлика от традиционния чист "buon fresco", използва и техники на живопис "а сеcco" (върху суха мазилка) за детайли и корекции, което по-късно затруднява запазването и реставрациите на картината. В последствие някои от допълненията и покритията са причинявали потъмняване и натрупване на замърсявания.

Реакция и скандал

По онова време картината не се радва на единодушно одобрение. Заради изобразяването на свети лица голи, с открити гениталии, Микеланджело е обвинен в неморалност и непристойност. Кардиналът заявява, че това не може да се толерира в най-важната църква на християнството. Започва кампания за цензура, известна като "кампанията на смокиновия лист". Карафа и монсеньор Сърнини (посланик на Мантуа) започват кампания за премахване на фреските.

Когато церемониалмайсторът на самия папа, Биаджо да Чезена, казал, че "най-вече е срамно на толкова свещено място да бъдат изобразени всички тези голи фигури, които се излагат на показ по толкова срамен начин" и че това не е произведение за папски параклис, а по-скоро "за обществените бани и таверни", Микеланджело претворил подобието на Чезена в сцената като Минос, съдията на подземния свят (крайният долен десен ъгъл на картината). Казват, че когато Чезена се оплакал на папата, той отговорил, че юрисдикцията му не се простира до ада, така че портретът трябва да остане.

По-късно гениталиите на фреската са покрити от художника Даниеле да Волтера, когото историята помни с обидното прозвище "Il Braghettone" ("художникът на бричове"). Тези прикривания са свързани и с нарастващите религиозни настроения и с по-строгите изисквания за благопристойност, които ще се засилят в епохата на Контрареформацията и решенията на Трентския събор.

Автопортрет и символика

В картината Микеланджело прави автопортрет, изобразявайки себе си като Свети Вартоломей, след като е бил одран (одрана кожа). Фигурата държи в ръка кожата си — лице с черти, които много изследователи разпознават като Микеланджело. Този образ често се тълкува като израз на болка, срама или събеседване с личните и творчески страдания, които художникът е преживял при изпълнението на тази мощна, но спорна творба.

Реставрации и наследство

Фреската е обект на множество консервационни интервенции. Най-мащабната реставрация е през 1980–1994 г., когато екипът под ръководството на Джанлуиджи Колалуци (Gianluigi Colalucci) премахва слоеве замърсяване, стар лак и последващи поправки. Тази реставрация разкри по-ярки и по-наситени цветове, които промениха възприятията за оригиналния вид на платното, и предизвика както похвали, така и критики — някои специалисти смятат, че крайният резултат е възвърнал оригиналния облик и богатство на цветове, други предупреждават за рисковете от премахване на стари слоеве и за интерпретацията на намереното.

Днес "Страшният съд" се смята за едно от най-значимите и спорни произведения на Микеланджело — шедьовър на манеристичната експресия, който поставя въпроси за отношението между класическата човешка фигура и християнската иконография, за ролята на художника и за границите на обществената моралност. Фреската остава ключова точка за изучаване на ренесансовото изкуство и на културната история на Ватикана, и е основна атракция за посетителите на Сикстинската капела в рамките на Ватиканските музеи.