Гражданска война в Сирия | въоръжен конфликт в Сирийската арабска република

Фон

От 1970 г. насам Сирия е управлявана от партията Баас. През същата година алауитският генерал Хафез ал Асад поема контрола в страната с преврат и става президент. Той управлява страната през следващите 30 години до смъртта си. През 2000 г. синът му Башар ал-Асад го последва като президент на Сирия. Предполага се, че режимът на Хафез ал-Асад е светски, въпреки че самият той произхожда от алауитско семейство. Алауитите са шиитско мюсюлманско малцинство в Сирия. Смята се, че около 10 % от сирийското население принадлежи към алауитската общност. Въпреки че принадлежат към по-широкия шиитски ислям, те имат потайна и изключителна общност. Тяхната доктрина и теология се пазят между учените на общността. Въпреки че по-голямата част от властта е в малцинството на алауитите, сирийското население всъщност е много разнообразно. Сирийското население се състои от християни, друзи, язедити и други малцинства, но най-голямата религиозна общност в страната е общността на сунитския ислям.

Гражданската война в Сирия започна на 15 март 2011 г. с демонстрации в Дераа, които изискваха правителството на Баас да подаде оставка и да спре авторитарното управление на Асад. Тези демонстрации бяха резултат от нарастващото недоволство на сирийските граждани от това, в което се е превърнала Сирия при режима на президента Башар Асад. Най-важното е, че сирийските граждани бяха ядосани от политическите репресии на режима на Асад. Фактът, че управляващото от 1971 г. семейство Асад е мюсюлманско шиитско, докато мнозинството сирийци са мюсюлмани сунити, задълбочи това недоволство. Освен това в годините преди избухването на гражданската война Сирия не се развиваше добре в икономическо отношение; неравенството беше голямо, безработицата се беше увеличила, а тежката суша беше довела до недостиг на храна и вода. Заради тази тежка суша между 2006 и 2011 г. почти 85 % от добитъка беше унищожен, което отне източника на доходи на много аграрни сирийци. Повечето селяни се преместиха в големите градове, но там не можаха да намерят работа, което доведе до високи нива на безработица и нарастващо недоволство.

Последвалото сирийско въстание може да се разглежда в по-широката перспектива на Арабската пролет. Преди 2011 г. в други арабски страни също се наблюдаваше недоволство от настоящата политическа и икономическа обстановка. През декември 2010 г. един тунизиец на име Мохамед Буазизи се самозапали, след като многократно е бил малтретиран от държавни служители. Това доведе до значително гражданско недоволство в страната и в крайна сметка до масови демонстрации. В крайна сметка президентът на Тунис, Бен Али, подаде оставка и избяга. Околните арабски държави го последваха и в много от тях хората започнаха да демонстрират с искания за политическа промяна. Не след дълго сирийският народ последва тези примери.

Начало

През март 2011 г. група деца на възраст между 10 и 15 години изписват антирежимни графити върху стена. Режимът бързо арестува тези деца и ги измъчва в затвора. В резултат на това в Дараа започват демонстрации с искане за незабавното освобождаване на тези деца. Демонстрациите в Дараа ескалираха, след като сирийските сили за сигурност реагираха изключително жестоко, използвайки водни оръдия, сълзотворен газ и боен огън. Сирийският режим отговори с все повече насилие. Вследствие на това демонстрациите се разпространиха в цялата страна, което доведе до убийството и задържането на стотици протестиращи. Това доведе до началото на въоръжено въстание, започнало с формирането на Свободната сирийска армия през юли 2011 г., състояща се от дезертирали войници от армията и цивилни доброволци. Сраженията се водят в много градове в цялата страна. Тъй като военната опозиция става все по-силна и по-организирана, през декември 2011 г. ООН официално обявява сирийското въстание за гражданска война.

Воюващи страни

Сирийски актьори

На първо място, най-важният участник в сирийската гражданска война са сирийските въоръжени сили, които са под контрола на сирийското правителство. Сирийските въоръжени сили се сражават в подкрепа на режима на Асад и срещу въоръжените опозиционни сили. Както Съветът по правата на човека на ООН, така и Сирийската мрежа за правата на човека стигнаха до заключението, че сирийските въоръжени сили са виновни за най-много и най-тежки нарушения на правата на човека. Вследствие на огромно количество дезертьорства Сирийските въоръжени сили от края на 2015 г. зависят предимно от наети милиции и доброволци извън Сирия.

Второ, опозиционните сили се състоят от голям брой фракции, като Свободната сирийска армия е важна коалиция на няколко от тези милиции. Свободната сирийска армия е основана от дезертирали офицери от сирийската армия с цел защита на цивилното население и сваляне на сирийското правителство. Тя твърди, че е "военното крило на сирийската опозиция". Между 2011 г. и 2015 г. Свободната сирийска армия губи по-голямата част от влиянието си поради липса на финансиране, бойни действия и конкурентни ислямистки групи. След турската военна намеса през 2016 г. по-голямата част от Свободната сирийска армия се превръща в Сирийска национална армия, известна още като подкрепяната от Турция Свободна сирийска армия. Сирийската национална армия се превърна в коалиция от опозиционни сили, координирана и финансирана от Турция. Целите на Сирийската национална армия са да се противопостави на сирийските правителствени сили, Сирийските демократични сили и ислямистките екстремистки сили, като "Ислямска държава" и "Хай'ат-Тахрир аш-Шам".

Трето, Сирийските демократични сили (СДС) са военен съюз, който управлява самопровъзгласената автономна администрация в Северна и Източна Сирия. Основната цел е да се установи демократична и нерелигиозна система в Сирия. Поради това те се борят предимно с ИДИЛ заедно със западните държави. Освен това те се противопоставят на Сирийската национална армия, тъй като турските сили смятат кюрдското ръководство на СДС за терористична организация и активно се борят с тях.

Четвърто, в сирийската гражданска война активно участват множество ислямистки групи. Например в края на 2011 г. ислямистката групировка "Фронт ан-Нусра" започна да играе по-голяма роля в силите. Най-влиятелната и ефективна ислямистка групировка обаче е Ислямска държава в Ирак и Леванта (ИДИЛ), известна също като Ислямска държава в Ирак и Сирия (ИДИЛ). Те се появиха през април 2013 г. и Към 2014 г. ефективно контролираха 30% от Сирия и 40% от Ирак. През юли 2014 г. те променят името си просто на Ислямска държава. Срещу ИДИЛ се борят подкрепяната от Турция Сирийска национална армия, Сирийските демократични сили, сирийските правителствени сили и водената от САЩ коалиция от западни държави. В резултат на това до 2017 г. тя е загубила 95% от територията си, а през 2018 г. е обявена за официално победена от САЩ. Това изглежда не е съвсем вярно, тъй като по-новите новини показват, че ИД се завръща. През 2022 г. вече са документирани няколко нападения, за които се твърди, че са извършени от "Ислямска държава". ИДИЛ е широко известна със своя терористичен режим, включващ множество нарушения на правата на човека, като масови публични екзекуции и изтезания. Групировката привлича много млади хора от цял свят поради антизападната си и силно ислямска нагласа. Вследствие на това те извършиха и терористични нападения на Запад, поради което Западът е толкова съсредоточен върху активната борба с ИД.

Чуждестранно участие

Макар че гражданската война в Сирия започна като гражданско въстание, в нея бързо се включиха чуждестранни участници. Понастоящем сирийската гражданска война не може да се опише просто като вътрешна двустранна война, а трябва да се опише като няколко припокриващи се прокси войни. Първата от тях е между Съединените щати и Русия. От 2015 г. насам Русия подкрепя сирийското правителство. Основната причина за това е, че стабилността в региона ще улесни Русия да упражнява своето влияние. Освен това това е отлична възможност да се демонстрират военните възможности на Русия. От друга страна, Съединените щати и НАТО участват в сирийската гражданска война отчасти за да противодействат на това руско влияние в региона на Близкия изток и Северна Африка.

Втората прокси война е между Иран и Саудитска Арабия. Иран подкрепя сирийското правителство от началото на конфликта. Причините за това са, че Иран и Сирия отдавна са съюзници и оцеляването на сирийския режим е от съществено значение за геополитическите интереси на Иран.  Иран подкрепя сирийския режим, като предоставя военни доставки, подпомага проасадовските милиции и изпраща войски на Хизбула. От друга страна, Саудитска Арабия от 2012 г. насам финансира и въоръжава бунтовниците заедно с Катар.  Основната причина за това е да се противопостави на иранската мощ и да постигне регионално господство.

Освен това Турция е основен чуждестранен участник в сирийската гражданска война. Основната цел на Турция е да попречи на Сирийските демократични сили успешно да създадат автономна държава. Тъй като ръководството на СДС, Отрядите за народна защита (YPG), е предимно кюрдско, създаването на автономна държава би било пример за кюрдите в Турция. Това би застрашило териториалната цялост на Турция.  Освен това Турция счита YPG за терористична организация. По време на войната Турция е доминираща сила в Северна Сирия, като предоставя на опозицията военна помощ, изгражда управленски институции и финансира инфраструктурни проекти.

Обединеното кралство и Франция също са важни участници в конфликта, тъй като предоставят помощ на няколко умерени опозиционни сили. Твърди се също, че Турция и Иран са вербували пакистански наемници да се бият за противниковите страни, което също би могло да ги доведе до борба помежду им.

Ход на войната

Критиците твърдят, че западната интервенция по онова време е използвала твърде оптимистичен подход от самото начало. Повечето западни политици смятаха, че президентът Башар Асад и неговият режим ще паднат в рамките на една година. Те напълно са подценили силата на неговия режим. Ето защо Западът не се намеси в началото на конфликта. Едва когато "Ислямска държава" се появи, Западът се включи по-активно в конфликта, защото това застрашаваше собствената им национална сигурност. Никога обаче не е имало определен план, а само желание за отстраняване на президента и на тогавашния му режим от власт. От друга страна, Русия и Китай винаги са били по-активно ангажирани в конфликта, подкрепяйки сирийския режим.

Към юли 2013 г. сирийското правителство контролираше около 30-40% от територията на страната и 60% от сирийското население. В началото на 2022 г. режимът на Асад отново контролира над 63% от сирийската територия, докато опозиционните сили контролират около 11%, а Сирийските демократични сили - около 26%.

Права на човека

По време на конфликта няколко институции документираха множество тежки нарушения на правата на човека, сред които са Human Rights Watch, Върховният комисар на ООН за правата на човека и Сирийската мрежа за правата на човека. Международните организации обвиняват както правителствените, така и опозиционните сили в нарушаване на правата на човека. Според ООН повечето от нарушенията са извършени от сирийското правителство. По данни на ООН от 2022 г. повече от 12 милиона сирийци ще живеят в продоволствена несигурност, а повече от 14,6 милиона сирийци ще се нуждаят от хуманитарна помощ. Милиони граждани все още не разполагат с електричество, храна и питейна вода. Положението се влошава от нахлуването на Русия в Украйна през март 2022 г., тъй като това възпрепятства вноса на основни хранителни продукти. От 14,6 милиона сирийци, които се нуждаят от хуманитарна помощ, 1,48 милиона души са в катастрофална нужда, твърди Службата на ООН за координация на хуманитарните въпроси.  Освен всичко това, икономическите последици от войната са довели до това, че от 2022 г. 90% от сирийците живеят под прага на бедността.

По последни данни на Сирийската мрежа за правата на човека (2022 г.) от началото на конфликта са загинали над 225 000 цивилни граждани, сред които има около 30 000 деца. За около 200 000 от тези смъртни случаи на цивилни граждани са виновни силите на сирийския режим. Според Съвета на ООН по правата на човека общият брой на загиналите в сирийската гражданска война е около 350 000 души, въпреки че почти сигурно става дума за занижен брой на действителните жертви. Сирийската обсерватория за правата на човека твърди, че е документирала много по-голям брой жертви, като твърди, че от началото на конфликта са загинали 610 000 души, от които те вече са идентифицирали и документирали 500 000.  Освен това Агенцията на ООН за бежанците твърди, че от 2011 г. насам 6,6 милиона сирийци са напуснали страната, а 6,7 милиона души са вътрешно разселени.

Освен това както опозицията, така и правителствените сили са виновни за извършването на действия, които се равняват на военни престъпления и престъпления срещу човечеството.  Сирийско-руският алианс е виновен за повечето нарушения на правата на човека, особено чрез безразборни нападения срещу гражданска инфраструктура. Водената от САЩ коалиция обаче също е виновна за използването на безразборни оръжия, макар и в много по-малък брой. Освен това сирийските правителствени сили и милиции продължават произволно да задържат, изтезават, екзекутират и да правят безследно изчезнали сирийски цивилни граждани. От началото на войната почти 15 000 сирийци са загинали от изтезания, а 100 000 сирийци все още са в неизвестност. Освен това се твърди, че през 2013 г. сирийският режим е използвал химическо оръжие - нервнопаралитично вещество, наречено зарин. Това привлече вниманието на международната общност. Съобщава се, че през 2014 г. правителството е предало химическите си оръжия. Въпреки че проектът на зарина води до сирийското правителство, няма достатъчно доказателства, които да доказват, че именно сирийското правителство го е използвало.

ООН твърди, че хуманитарната криза през 2022 г. продължава да се задълбочава, а мирното споразумение е далеч от постигане. Въпреки това, на конференцията в Брюксел през 2022 г. международните донори се споразумяха да предоставят на Сирия 6,7 млрд. щатски долара за подкрепа и възстановяване.

Свързани страници

• Списък на продължаващите въоръжени конфликти