Космическата надпревара е съревнование през 20-и век между двама врагове от Студената война - Съветския съюз (СССР) и Съединените щати (САЩ) - за постигане на по-добри възможности за космически полети от другия. То възниква като пряко следствие от надпреварата в ядреното въоръжаване и развитието на междуконтинентални балистични ракети след Втората световна война. За двете страни по-добрата ракетна и космическа техника се възприема не само като научен и технологичен успех, но и като въпрос на национална сигурност и международен престиж. Резултатът е бързо ускоряване на изследванията и реализирането на първите мисии с изкуствени спътници, безпилотни сонди до Луната, Венера и Марс, както и на пилотирани полети в ниска околоземна орбита и накрая — кацане на човек на Луната.
Начало и ранни успехи
Състезанието формално започва на 2 август 1955 г., когато Съветският съюз отговаря на обявеното четири дни по-рано намерение на САЩ да изстреля изкуствени спътници в рамките на "Международната геофизична година" (1 юли 1957 г. - 31 декември 1958 г.), като заявява, че също ще изстреля спътник "в близко бъдеще". СССР постига първия голям пробив с изстрелването на Спутник 1 на 4 октомври 1957 г. — първият изкуствен спътник на Земята. В следващите месеци съветските програми постигат редица други първи постижения: Спутник 2 (ноември 1957) носи първото живо същество в орбита — кучето Лайка; серията автоматични мисии "Луна" и други безпилотни станции показват възможностите за изпращане на сонди към Луната и външните планети.
Пилотирани полети и ранна преднина на СССР
СССР утвърждава лидершипа си с първия полет на човек в космоса — орбиталният полет на Юрий Гагарин на 12 април 1961 г. Следват други нови рубежи: първата жена-космонавт, първите дълги полети, първият полет с многочленен екипаж и първото излизане в открития космос (EVA). Тези постижения дават на СССР ранна преднина в надпреварата и доказват способността за редовни пилотирани мисии.
Отговорът на САЩ и надпреварата към Луната
Реакцията на Америка е бърза. Първите американски пилотирани полети — суборбиталният полет на Алан Шепард и първият американски орбитален полет на Джон Глен — демонстрират настъпателни стъпки в програмата "Меркурий". След това програмата "Джемини" тества ключови техники: удължени престои в орбита, срещи и докинг, както и излизания в открития космос от страна на американски астронавти. През 1961 г. президентът Джон Ф. Кенеди формулира амбициозна цел: „кацане на човек на Луната и безопасното му връщане на Земята“. Това значително увеличава ресурсите и усилията в САЩ и води до постигането на тази цел през юли 1969 г., когато мисията "Аполо 11" изпраща трима души до Луната, като двама от тях се приземяват на нейния повърхност — историческо постижение, водещо до още няколко пилотирани лунни мисии.
Технологии и провали
Ключов елемент за успеха на американската лунна програма е разработването на мощната ракета-носител Сатурн V, използваща високоефективен течен водород като гориво. Съветската страна води паралелни усилия с цел пилотно кацане на Луната, но не успява да създаде работеща ракета с необходимата тяга — програмата N1 търпи серия от неуспешни изпитания и в крайна сметка е отменена. В резултат СССР пренасочва вниманието си към развитието на космически станции и продължителни орбитални мисии.
Роботизирано изследване на Луната и планетите
Паралелно с пилотираните програми, и двете суперсили и редица други държави развиват безпилотни апарати. Съветските мисии "Луна" (напр. първото човешкоизкуствено въздействие върху Луната и първите снимки на обратната страна) и американските програми (напр. серията Mariner) дават ценни данни за Луната, Венера и Марс. Съветската програма «Венера» постига първите меки кацания на Венера и предава данни от нейния екстремен атмосферен и повърхностен режим, а американските и съветски мисии до Марс и Венера засилват познанията ни за вътрешните планети.
От съревнование към сътрудничество
След период на засилен сблъсък в космоса, през 1970-те настъпва известно разведряване. Пример е споразумението от април 1972 г. и последвалият съвместен проект "Аполо-Союз" (ASTP), в резултат на който през юли 1975 г. американски и съветски екипажи се срещат в околоземна орбита и въвеждат в употреба международен стандарт за скачване APAS-75. Това събитие бележи началото на трансформацията от надпревара към все по-интензивно сътрудничество в космоса.
Космически станции и последващо сътрудничество
През 1970-те и 1980-те страните развиват програми за орбитални станции — от съветските "Салют" до американската "Скайлеб". По-късно идва и дълготрайният проект Совалка-Мир" и съвместните усилия по Международна космическа станция, които продължават и след разпадането на СССР през декември 1991 г. и установяването на отношения със Руска федерация. Тези програми превръщат космоса в поле за международно сътрудничество, а не само за съперничество.
Наследство и влияние
Космическата надпревара оставя богато наследство: технологични иновации (включително в ракетостроенето, телекомите, наблюдението на Земята и медицината), научни открития за Космоса и планетите, а също и образователен и културен импулс за цели поколения инженери и учени. Политическите промени и икономическите приоритети след Студената война доведоха до нарастваща международна кооперация и до участие на частни компании в космическите дейности, което отваря нови пътища за изследване и използване на Космоса.
В исторически план надпреварата между СССР и Съединените щати ускорява темпото на космическите изследвания и поставя основите на съвременната епоха на научни мисии, пилотирани програми и глобално сътрудничество в орбита и извън нея.
