Социалистическа партия (Франция)

История

Френският социализъм до 1969 г.

След неуспеха на Парижката комуна (1871 г.) френският социализъм е образно казано обезглавен. Неговите лидери са убити или изгонени. Първата социалистическа партия във Франция, Федерацията на социалистическите работници на Франция (Fédération des travailleurs socialistes de France или FTSF), е основана през 1879 г.

През 1899 г. участието на Милеран в кабинета на Пиер Валдек-Русо предизвиква дебат за участието на социалисти в "буржоазно правителство". Три години по-късно Жорес, Алеман и опосиалистите основават Френската социалистическа партия, а Гесд и Вайан - Социалистическата партия на Франция. След това, през 1905 г., по време на конгреса в Глобул, двете групи се сливат във Френската секция на Работническия интернационал (Section française de l'Internationale ouvrière или SFIO). Жорес става лидер на партията.

Френските социалисти са силно пацифистки настроени, но след убийството на Жорес през 1914 г. те не успяват да се противопоставят на вълната от милитаризъм, последвала избухването на Първата световна война.

Социалистите претърпяват сериозен разрив заради участието си във военновременното правителство на националното единство. През 1919 г. антивоенните социалисти претърпяват тежко поражение на изборите. През 1920 г., по време на конгреса в Турс, мнозинството и лявото крило на партията се отцепват и създават Френската секция на Комунистическия интернационал (Section française de l'Internationale Communiste или SFIC). Тази партия се присъединява към Третия интернационал, основан от Ленин. Дясното крило, ръководено от Леон Блум, запазва "старата къща" и остава в СФИК.

През 1934 г. комунистите променят линията си и трите партии се обединяват в Народния фронт, който печели изборите през 1936 г. и довежда Блум на власт като първия социалистически министър-председател на Франция.

След освобождението на Франция през 1944 г. SFIO влиза в коалиция с мощната Комунистическа партия (която се превръща в основната лява партия) и християндемократическата MRP. Този съюз не оцелява по време на Студената война. Блум предлага изграждането на Трета сила с лявоцентристката и дясноцентристката партия срещу голистите и комунистите. Кандидатът му за лидер на SFIO Даниел Майер обаче е победен от Ги Моле.

Моле е подкрепян от лявото крило на партията. Парадоксално е, че той говореше на марксистки език, без да поставя под въпрос съюза с центъра и дясноцентристите. През 1956 г. той е министър-председател начело на правителство на малцинството. През 1959 г. SFIO се връща в опозиция.

SFIO не издига свой кандидат за изборите през 1965 г. В резултат на това тя подкрепя кандидатурата на Франсоа Митеран, бивш министър на Четвъртата република, който е бил консерватор, а след това независим левичар. Той е твърдо противник на Голистката партия. Получава почетен резултат и се изправя срещу Дьо Гол на неочакван втори тур. По този начин той се явява като лидер на некомунистическата левица.

За да съществува между Комунистическата партия, която е водеща в лявото пространство, и Голистката партия, която е водеща в страната, SFIO, радикалите и левите републикански групи създават Федерацията на демократичната и социалистическата левица под ръководството на Митеран.

Основаване на ПС и на "Съюза на левите" (1969-1981 г.)

През 1969 г. SFIO е заменена от Социалистическата партия (Parti socialiste или PS). Към нея се присъединяват клубове, подкрепящи Пиер Мендес-Франс (Съюз на клубовете за обновяване на левицата, ръководен от Ален Савари), и леви републикански групи (Съюз на социалистическите групи и клубове на Жан Попрен). По време на конгреса в Иси-ле-Мулино Ален Савари е избран за първи секретар с подкрепата на своя предшественик Ги Моле. Той предлага "идеологически диалог" с комунистите.

Две години по-късно към партията се присъединяват клубове, подкрепящи Франсоа Митеран (Конвент на републиканските институции). Митеран побеждава дуото Савари-Моле, като предлага предизборна програма с комунистите.

Президентството на Митеран и практиката на властта (1981-1995 г.)

През 1981 г. Митеран побеждава неолиберала Валери Жискар д'Естен и става първият социалист, избран за президент на Франция чрез всеобщи избори.

През 1986 г. ПС губи мнозинството в Националното събрание на Франция, което принуждава Митеран да "съжителства" с консервативното правителство на Жак Ширак. Въпреки това Митеран е преизбран за президент през 1988 г. с умерена програма, озаглавена "Обединена Франция". Той не предлага нито национализация, нито приватизация. За министър-председател той избира най-популярния и умерен от социалистическите политици - Мишел Рокар. Неговият кабинет включва 4 дясноцентристки министри, но е подкрепен само от мнозинството в Националното събрание, избрано през юни 1988 г.

По време на втория си мандат Митеран се съсредоточава върху външната политика и изграждането на Европа.

Жоспен и "множествената левица" (1995-2002)

В опозиция ПС изгражда коалиция с другите леви сили: ПКФ, Зелените, Лявата радикална партия и МДП. Тази "Многобройна левица" (Gauche plurielle) печели парламентарните избори през 1997 г. и Жоспен става министър-председател на третото "съжителство".

Политиката му е в общи линии прогресивна, но има малко общо със социализма в традиционното му разбиране. Законите на Обри намаляват работното време до 35 часа седмично. Въведено е всеобщо медицинско осигуряване. Въпреки това се провежда политика на приватизация.

На 21 април 2002 г. Жоспен е отстранен на първия тур на президентските избори.

След шока през 2002 г.

На регионалните избори през 2004 г. социалистите се завръщат на сцената. В коалиция с бившата "Множествена левица" те печелят властта в 20 от 22-те столични региона (всички с изключение на Елзас и Корсика) и в четирите отвъдморски региона. Всъщност тя се възползва от "санкционния вот" срещу десницата.

На 1 декември 2004 г. 59% от членовете на Социалистическата партия решиха да одобрят предложената Европейска конституция. Въпреки това няколко известни членове на партията, сред които Лоран Фабиюс, както и левите Анри Емануели и Жан-Люк Меленхон, поискаха от избирателите да гласуват с "не" на референдума във Франция на 29 май 2005 г. относно Европейската конституция, на който предложената конституция беше отхвърлена.

Президентски избори 2007 г.

За президентските избори през 2007 г. се появиха много потенциални кандидати: Франсоа Оланд, Лоран Фабиюс (който се присъедини към лявото крило на партията), Доминик Строс-Кан (който твърдеше, че представлява "социалдемокрацията"), Джак Ланг, Мартин Обри и Сеголен Роаял, която беше фаворит според социологическите проучвания.

На 16 ноември 2006 г. членовете на Социалистическата партия избират Сеголен Роаял за свой кандидат с мнозинство от 60%. Нейните претенденти, Строс-Кан и Фабиюс, получиха съответно 21% и 19%.

След като получава 25% от гласовете на първия тур на президентските избори във Франция, Сеголен Роаял се класира за втория тур, но на 6 май 2007 г. губи от Никола Саркози.

От ляво на дясно: Доминик Строс-Кан, Бертран Деланоа и Сеголен Роаял седят на първия ред по време на среща на Френската социалистическа партия, проведена на 6 февруари 2007 г. в зала "Карпантие" в Париж.

Лидерство

Първи секретари от 1969 г:

• Ален Савари (1969-1971 г.)
• Франсоа Митеран (1971-1981 г.)
• Лионел Жоспен (1981-1988 г.)
• Пиер Мороа (1988-1992 г.)
• Лоран Фабиюс (1992-1993 г.)
• Michel Rocard (1993-1994 г.)
• Анри Емануели (1994-1995 г.)
• Лионел Жоспен (1995-1997 г.)
• Франсоа Оланд (1997-2008 г.)
• Martine Aubry (2008-2012 г.)
• Harlem Désir (2012-...)

Свързани страници

• Социализъм