Седемте смъртни гряха — определение и история в християнството

Открийте произхода и значението на седемте смъртни гряха в християнството — от ранни текстове до Данте. История, дефиниции и духовен контекст.

Някои последователи на християнството твърдят, че има грехове, които са причина за всички останали. В традицията тези основни пороци са известни като седемте смъртни гряха или просто „смъртни“ грехове, защото са смятани за корените на други морални падения. Въпреки че самата Библия не дава изчерпателен списък на седемте, техният облик и подредба са формирани в раннохристиянската и средновековната мисъл и намират популяризация в книгата "Божествена комедия" на Данте, както и в богословските трудове на отци и схоластици.

Произход и историческо развитие

Идеята за основни страсти или „смъртни мисли“ идва още от пустинните отци и отецската литературна традиция – например от Евагрий Понтийски и Йоан Касиан, които описват множество „пасии“ (страсти), с които християнинът трябва да се бори. През VI век папа Григорий I систематизира тези страсти до седем, което впоследствие става установеният средновековен списък. В латинската среда имената на греховете (във форма, използвана от средновековните латински автори) са: superbia, avaritia, luxuria, invidia, gula, ira и accidia. От първите букви е образувана мнемоничната дума saligia, от която произлиза и глаголът saligiare (извършвам смъртен грях).

Много средновековни и раннонови автори — от схоластиците и Тома Аквински до Данте — развиват богословско и етично обяснение за природата на тези пороци. Данте, например, ги подрежда в своята "Божествена комедия" (в частност в "Чистилище") според духовната им тежест и по начина, по който тровят душата.

Дефиниции и характерни черти

Подредени по ред (като се започне от най-„лекия“ според Данте), седемте смъртни гряха са:

• Похот (блудство) — Незаконно или неумерено сексуално желание; насочване на любовта и похотта към тварното в ущърб на духовните задължения. Данте определя похотта като „прекомерна любов към другите“, която намалява любовта, давана на Бога и ближните.
• Чревоугодничество — Прекомерна употреба или разточителство с храна и напитки (в по-широк смисъл — с всякакви удоволствия на сетивата). Включва неумерена страст към наслада, липса на умереност и безчувственост към нуждите на другите.
• Алчност (алчност, скъперничество) — Силно, неумерено желание за притежание на материални блага, пари или власт. Данте нарича алчността „любов към парите и властта“, извратена спрямо правилната цел на човешката любов. Примери могат да бъдат прекомерното трупане на имения, луксозни коли и спортни автомобили, отказ да се помага на нуждаещите се и пренебрегване на духовните задължения в името на материалната печалба.
• Леност (също accidie, acedia) — Мързел или духовна апатия: бездействие, отказ от труд и от изпълнение на задълженията пред Бог и ближните. В богословския смисъл леността е „неспособност да обичаш Бога с цялото си сърце, ум и душа“ — състояние, което води до отлагане на доброто, страх, самодоволство и бездействие.
• Гняв (гняв, омраза) — Неуправляеми или неправедни чувства на омраза и желание за отмъщение, които надхвърлят справедливостта. Данте го описва като „любов към справедливостта, извратена до отмъщение и злоба“. Гняв, когато не е упътван от доброто, разрушава общността и отношенията.
• Завист (ревност) — Негодение или омраза към другите заради техните дарове, успехи или притежания; желание да ги лишиш от това, което те имат. Данте определя завистта като „любов към собственото благо, извратена до желание да лишиш другите хора от тяхното“.
• Гордост (суета) — Прекомерна любов към себе си: желание да бъдеш важен или превъзходен над другите, издигане на себе си над правилната си позиция спрямо Бога и ближните. Данте я вижда като коренния грях — „любов към себе си, извратена до омраза и презрение към ближния“.

Връзки между греховете и психологически аспекти

Хората отбелязват, че тези грехове са взаимосвързани — един може да поражда или подхранва друг. Например гордостта често стои в основата на чревоугодничеството, леността и завистта. Богословите разглеждат седемте гряха и като начини, по които човек неправилно обръща любовта — не обича Бога и ближния толкова, колкото себе си. Схоластическата традиция развива теории върху волята и желанието, за да обясни моралната динамика между атрибутите на човешката воля и конкретните прегрешения.

Библейска и богословска перспектива

Макар че Библията не изброява точно седем смъртни гряха в един списък, в Свещеното Писание има множество предупреждения срещу похотта, завистта, гневът, алчността и други пороци (вижте напр. посланията на ап. Павел, които разглеждат „делата на плътта“). В официалния Катехизис на Католическата църква, състоящ се от 2865 номерирани раздела и публикуван за първи път през 1992 г. по нареждане на папа Йоан Павел II, седемте смъртни гряха са разгледани в един параграф, като се подчертава тяхната опасност и как християнската етика предлага добродетели и практики срещу тях. За католическата доктрина основна задача остава възпитаването в добродетелите и покаянието (сакраментът изповед), който помага на вярващия да се освободи от господството на греха.

Източноправославна и протестантска перспектива

В Източноправославната традиция също има дълга традиция на разглеждане на страстите (често говорим за „осем страсти“ при Евагрий), като се акцентира върху духовната борба и исихастката практика. Протестантските течения обикновено не използват същата систематика, но предупрежденията срещу централните морални пороци са широко присъстващи в проповедите и пастирската практика.

Противоположни добродетели и практики за преодоляване

Противоположни на тези грехове са седемте добродетели — по традиция: целомъдрие, умереност, милосърдие, ревност (благочестие), кротост, щедрост и смирение. Те са практики и нравствени нагласи, които трябва да формират волята и характера, за да победят съответните пороци. В пастирската практика това означава молитва, покаяние, причастие, покаянни дела и възпитание в добри навици.

Съвременни бележки и мнемоника

В културен и образователен план седемте смъртни гряха често се използват като рамка за морална критика в литературата, изкуството и популярната култура. На английски съществуват мнемоники като PEG'S LAW (pride, envy, gluttony, sloth, lust, avarice, wrath), които помагат за запомняне на пороците. Както вече беше посочено, латинските думи за греховете — superbia, avaritia, luxuria, invidia, gula, ira и accidia — образуват средновековната латинска дума saligia.

Заключение

Седемте смъртни гряха представляват вековна християнска схема за разбиране на корените на моралното падение. Те не са просто списък на несправедливи действия, а рамка за анализ на наклонностите на волята и сърцето. Богословската и пастирска работа около тези грехове винаги е била насочена не само към тяхното обозначаване, но и към практическите средства — добродетели, покаяние, молитва и общностна отговорност — чрез които вярващият може да ги победи.

Въпроси и отговори

В: Кои са седемте смъртни гряха?

В: Откъде произлиза концепцията за седемте смъртни гряха?

В: Споменават ли се седемте смъртни гряха в Библията?

В: Как са изобразени седемте смъртни гряха в изкуството и литературата?

В: Какво е противоположно на тези видове грехове?

В: Какъв вид порочност формират тези поведения или навици?

В: Колко лоши мисли са разпознали отците на пустинята?

Търсене по буква