Оксфордското движение: история и учение на трактарианците в Англиканската църква

Оксфордското движение: история и учение на трактарианците в Англиканската църква — изследване на възникване, ключови личности, догматика и въздействие върху англо-католическата традиция

Оксфордското движение (известно още като трактарианство) е религиозно и теологично възраждане в рамките на Англиканската църква, възникнало в края на 1820-те — началото на 1830-те години в Оксфордския университет, и официално започнало през 1833 г. Като централни теми движението поставя апостолическата приемственост, значението на тайнствата (особено Евхаристията), авторитета на Църквата и предаваната традиция, а също и нуждата от по-богослужебна, церемониална и "католическа" църковна практика.

Произход и ранни действия

Началото на движението често се свързва с проповедта на Джон Кебъл през 1833 г., известна като "On National Apostasy" (за националното отклонение), и със серията публикации Tracts for the Times — сборник от брошури, памфлети и статии, които изложиха теологичните възгледи на групата. Участниците в тези публикации станаха известни като "трактарианци" (по името на трактатите); опонентите понякога ги наричаха "нюманити" (преди 1845 г.) или "пусити" (след 1845 г.), по имената на двама от най-видните им лидери — Джон Хенри Нюман и Едуард Бувери Пуси.

Учение и практики

Основните акценти на движението включват:

• Апостолическа приемственост: вяра, че Англиканската църква е част от единствената Църква, предадена от апостолите;
• Тайнства и литургия: подвеждане към по-висока почит към Евхаристията и стремеж към обогатяване на богослужението чрез олтарна централизация, богати одежди, кадене и други ритуали, по-подобни на римската католическата меса;
• Теологична традиция: силен акцент върху авторитета на преданието и нуждата от църковна дисциплина и йерархия;
• Епископат и църковна структура: защита на ролята на епископите и на институционалната църква като пазител на истината.

Лидери, разделения и преходи към Рим

Сред водещите фигури бяха Джон Кебъл, Джон Хенри Нюман, Едуард Бувери Пуси и Хенри Едуард Манинг. Серията Tracts for the Times достигна своята най-оспорвана точка с публикуването на трактат 90, в който Нюман предложи прочит на Англиканската изповед (the Thirty-Nine Articles), който позволяваше съвместимост с някои римокатолически позиции. След дълга вътрешна борба Нюман напусна Англиканската църква и прие католицизма през 1845 г.; по-късно той е ръкоположен в католическата църква и в крайна сметка става кардинал. Други, като Хенри Манинг, последват Нюман в Рим (Манинг се присъединява към католицизма през 1851 г. и също по-късно става кардинал), докато Пуси и Кебъл остават в Англиканската църква и продължават да работят за нейното вътрешно обновление.

Влияние и последици

Оксфордското движение има дълготрайно въздействие върху Англиканската църква и по-широкото християнство:

• От него произлиза традицията, наричана "англо-католическа" (Anglo-Catholicism) — клон в Англиканската църква, който подчертава католическите елементи в учението и богослужението;
• Възраждане на монашеството и религиозните общности за мъже и жени в англиканската традиция;
• Разпространение на нови богослужебни практики, промени в архитектурата и обзавеждането на църкви (по-центрирани олтари, коронации на олтара и богати одежди);
• Социални и пастирски инициативи, насочени към бедните и болните, както и повишен интерес към образованието и мисията.

Контроверсии и реакции

Движението предизвика силна опозиция от представителите на т.нар. Low Church и евангелските кръгове в Англиканството, които смятаха усилията за "римизация" на църквата за опасни. В края на XIX век възникна и т.нар. ритуалистичен спор—съдебни и дисциплинарни дела срещу свещеници, които въвеждаха католически практики. Един от инструментите за ограничаване на ритуализма беше Public Worship Regulation Act (1874), насочен към унифициране и контрол върху общественото богослужение.

Съвременно състояние

Днес влиянието на Оксфордското движение е видимо в част от Англиканската църква, наричана "англо-католическа" или High Church (по-католическа, в противоположност на Low Church, по-протестантска) посока). Тази традиция продължава да бъде активна и в международната Англиканска общност, като поддържа богослужебни и пастирски практики, характерни за движението.

През втората половина на XX век и началото на XXI в. въпроси като допускането на жени до свещенически и епископски сан породиха нови разломи. Когато в Англиканската църква се обсъждаше приемането на жени свещеници и по-късно жени епископи, някои англокатолици, сред които имаше и свещеници и групи духовници, избраха да напуснат Англиканската общност и да преминат към Римокатолическата църква в знак на протест или търсене на общност, която да запази традиционното учение за свещенството. Такива движения и днес продължават да формират част от религиозната и институционална динамика в англиканството.

Като цяло Оксфордското движение има трайно културно, богословско и литургично наследство — то възроди вниманието към мистичния и сакраментален център на християнската вяра в рамките на англиканството и създаде традиции и институции, които остават активни и днес.

Въпроси и отговори

В: Какво представляваше Оксфордското движение?

Въпрос: Кои са били някои от важните лидери на движението?

В: Какво представлява теорията за клоновете?

В: Някой от членовете приел ли е католицизма?

Въпрос: Как е представено Оксфордското движение днес?

В: Какво се случва напоследък по отношение на жените духовници в англо-католическата църква?

Търсене по буква