Благороден дивак

Предистория на благородния дивак

През XVII в., като аспект на романтичния "примитивизъм", фигурата на "добрия дивак" се издига като упрек към европейската цивилизация, която тогава е в разгара на дивашки религиозни войни. Хората са били особено ужасени от клането на Свети Вартоломей (1572 г.), при което в рамките на три дни са избити около 20 000 мъже, жени и деца, главно в Париж, но и в цяла Франция. Това кара Монтен да напише прочутото си есе "За канибалите" (1587 г.), в което твърди, че макар канибалите да се изяждат церемониално един друг, европейците се държат още по-варварски и се изгарят живи един друг заради несъгласие с религията. Отношението на испанските конкистадори към коренното население също предизвиква много угризения на съвестта и обвинения. Бартоломе де лас Касас, който е станал свидетел на това, може би е първият, който идеализира простия живот на коренното население на Америка. Той и други наблюдатели възхваляват простите нрави на коренните жители на Америка и съобщават, че те не са способни да лъжат. Европейската вина за колониализма с използването на наскоро изобретени оръжия срещу хора, които не са ги притежавали, вдъхновява художествени обработки като романа на Афра Бон "Орооноко, или Кралският роб" за въстанието на робите в Суринам в Западна Индия. Историята на Бон не е преди всичко протест срещу робството, а е написана за пари; тя отговаря на очакванията на читателите, като следва конвенциите на европейската романтична новела. Водачът на бунта, Орооноко, е наистина благороден, тъй като е наследствен африкански принц, и оплаква изгубената си африканска родина с традиционните термини на Златния век. Той не е дивак, а се облича и държи като европейски аристократ. Историята на Бон е адаптирана за сцена от ирландския драматург Томас Соутърн, който набляга на сантименталните ѝ аспекти, а с течение на времето започва да се смята, че тя засяга проблемите на робството и колониализма, като остава много популярна през целия осемнадесети век.

Орооноко убива Имоинда в представление на "Орооноко" на Томас Соутърн от 1776 г.

Произход на термина "благороден дивак"

В английския език изразът Noble Savage се появява за първи път в пиесата на Драйдън The Conquest of Granada (1672 г.): "Аз съм толкова свободен, колкото природата е създала човека, / преди да започнат да действат законите на робството, / когато в горите е тичал благородният дивак." Въпреки това терминът "благороден дивак" започва да се използва широко едва през последната половина на XIX в. и то като пренебрежително понятие. Във френския език терминът е бил "Добрият дивак" (или добрият "дивак"), а във френския език (и дори в английския през XVIII век) думата "дивак" не е имала непременно конотацията на жестокост, която сега свързваме с нея, а е означавала "див" като при диво цвете.

Идеализираният образ на "Джентълмена на природата" е аспект на сантиментализма на XVIII век, заедно с други фигури от запаса, като например Добродетелната млекарка, Слугата, който е по-умен от господаря (като Санчо Панса и Фигаро, наред с безброй други), както и общата тема за добродетелта на ниско родените. Природният джентълмен, независимо дали е роден в Европа или е екзотичен, заема своето място сред тези тропи, заедно с мъдрия египтянин, персиеца и китаеца. Той винаги е съществувал, още от времето на епоса за Гилгамеш, където се появява като Енкиду, див, но добър човек, който живее с животните; и неукия, но благороден средновековен рицар Парсифал. Дори библейският Давид, овчарчето, попада в тази категория. Всъщност това, че добродетелта и ниското раждане могат да съществуват едновременно, е изконна постулатура на авраамическата религия, най-ярко изразена в случая с основателя на християнската религия. По същия начин идеята, че оттеглянето от обществото - и по-специално от градовете - се свързва с добродетелта, е първоначално религиозна.

Хайи ибн Якдан - ислямска философска приказка (или мисловен експеримент) на Ибн Туфаил от Андалусия през XII в., която се намира на границата между религиозното и светското. Приказката представлява интерес, тъй като е била известна на пуританския богослов от Нова Англия Котън Мейтър. Преведена на английски език (от латински) през 1686 и 1708 г., тя разказва историята на Хайи, диво дете, отгледано от газела, без контакт с хора, на безлюден остров в Индийския океан. Само с помощта на разума си Хайи преминава през всички степени на познанието, преди да се появи в човешкото общество, където се разкрива като привърженик на естествената религия, която Котън Мейтър, като християнски богослов, отъждествява с примитивното християнство. Фигурата на Хайи е едновременно Природен човек и Мъдър персиец, но не и Благороден дивак.

Класическият образ на американските индианци през XVIII в. е този на Александър Поуп, безспорно най-известният и най-превежданият поет на своето време. Във философската си поема "Есе за човека" (1734 г.) Поуп пише:

Ето, бедният индианец, чийто неук ум /

/ Душата му гордата наука никога не е научила да се отдалечава / от слънчевата пътека или от млечния път; / Но простата природа е дала на надеждата му, / зад хълма с облаците, по-скромно небе; / някакъв по-безопасен свят в дълбините на горите, / някакъв по-щастлив остров във водната пустош, / където робите отново виждат родната си земя, / никакви дяволи не измъчват, никакви християни не жадуват за злато! / Да бъде, това е естественото му желание; / Той не иска крило на ангел, нито огън на серафим: / Но мисли, че е допуснат до това равно небе, /

Верното му куче ще му прави компания.

Стихотворението на Поуп изразява типичното за епохата на разума убеждение, че хората навсякъде и във всички времена са еднакви, което е и християнска доктрина (Поуп е католик). Той изобразява своя индианец като жертва ("бедният индианец"), който, макар и по-малко образован и с по-малко стремежи от своя европейски колега, е също толкова добър или по-добър и следователно еднакво достоен за спасение. Той е "bon sauvage", но не и благороден.

Атрибути на романтичния примитивизъм

• Живот в хармония с природата
• Щедрост и безкористност
• Невинност
• Неспособност за лъжа, вярност
• Физическо здраве
• Пренебрежение към лукса
• Морален кураж
• "Природна" интелигентност или вродена, необучена мъдрост

През I в. от н.е. всички тези качества са били приписани от Тацит на германските варвари в неговата "Germania", в която той многократно ги противопоставя на омекотените, романизирани, покварени гали, като по този начин критикува собствената си римска култура за това, че се е отдалечила от корените си - което е постоянната функция на подобни сравнения. Германците не са живели в "златен век" на лекота, а са били твърди и привикнали към трудностите - качества, които Тацит е смятал за предпочитани пред "мекотата" на цивилизования живот. В древността тази форма на "твърд примитивизъм", независимо дали е възприемана като желана, или като нещо, от което трябва да се избяга, е съществувала в реторична опозиция на "мекия примитивизъм" на визиите за изгубения Златен век на лекотата и изобилието.

Легендарната твърдост и войнска доблест на спартанците са били обект на възхищение през вековете и от страна на твърдите примитивисти, а през XVIII в. един шотландски писател описва сънародниците си от Хайленд по следния начин:

Те значително превъзхождат жителите на Ниските земи във всички упражнения, които изискват ловкост; те са изключително въздържани и търпеливи към глада и умората; толкова са устойчиви на атмосферни влияния, че по време на пътуване, дори когато земята е покрита със сняг, никога не търсят къща или друг подслон освен своята платка, в която се увиват и заспиват под небесния покров. Такива хора, в качеството си на войници, трябва да са непобедими...

Свързани страници

• Колониализъм
• Империализъм
• Нова епоха
• Жан-Жак Русо
• Научен расизъм
• Робство
• Превъзходство на белите