Кристиан Хайнрих Небиен, понякога наричан Хайнрих Небиен или Хенрик Небиен, (22 септември 1778 г. в Любек - 2 декември 1841 г. в Глогау) е германски архитект, занимаващ се с ландшафтен дизайн. Работил е в различни части на Централна Европа и е известен с паркови проекти, в които съчетава функционалност и естетика, следвайки тенденции от английската ландшафтна школа — извити алеи, групи дървета, водни повърхности и панорамни гледки.
Най-важният му проект е паркът Варослигет в края на улица Андраши в Будапеща (1817 г.). Този обем и разпределение на зеленина поставя основите на бъдещия централен градски парк на града и оказва влияние върху по-нататъшното му развитие като публично пространство за отдих и култура.
Други проекти, с които е известен, са:
- паркът на имението Betliar в Словакия (1783-1795 г.)
- парка на имението Dolná Krupá в Словакия (1813-1819 г.);
- Паркът в Мартонвашар, Унгария.
В източниците се споменават и други интервенции и сътрудничества с местни собственици на имения, където Небиен прилага принципите на „естествената“ ландшафтна градина, адаптирайки ги към терена и нуждите на стопанствата. При някои от посочените имения датите и обхватът на работите могат да варират в зависимост от източника — в някои случаи той съветва или разработва общи планове, които са реализирани по-късно или с участието на други майстори.
Написва и книга за методите за увеличаване на селскостопанската продукция, публикувана в Прага през 1835 г. Тази публикация отразява широко разпространения в началото на XIX век интерес към агрономията и усъвършенстването на стопанските практики; тя показва, че Небиен не се е занимавал само с естетиката на парковете, но и с практически въпроси на управление на земята и икономическата ефективност на именията.
Стил и наследство
Небиен е представител на тенденцията да се преминава от формалните, геометрични барокови и класически градини към по-естествено изглеждащи паркове, в които функционалното (пасища, овощни градини, водоеми) се комбинира с живописни композиции. Неговите проекти допринасят за разпространението на тези идеи в Централна Европа и за трансформацията на частни имения в по-открити, достъпни и многопластови зелени пространствa.
Днес имената на такива паркове продължават да напомнят за еволюцията на ландшафтната архитектура през XIX век и за ролята на архитекти и ландшафтни дизайнери като посредници между природата, стопанството и градската култура.