Камило Паоло Филипо Джулио Бенсо, граф на Кавур, Изолабела и Лери (10 август 1810 г. - 6 юни 1861 г.), по-известен като Кавур (на италиански: [kaˈvur]), е водещ италиански политик и държавник, считан за един от „архитектите“ на обединена Италия. Неговата роля в Рисорджименто (движението за обединение на Италия) съчетава дипломатическа хитрост, икономически реформи и прагматична външна политика, целяща да превърне Пиемонт и Кралство Сардиния в мотор на националното обединение.

Кавур е роден в Торино по време на Наполеоновото управление. След като завършва кратка военна служба до 1831 г., той предприема продължително пътуване из Европа, за да се запознае с икономическите и социалните промени, породени от индустриалната революция. Там опознава принципите на британския икономически модел и либералната политическа система, което силно влияе върху неговите възгледи за модернизация и държавно развитие.

След завръщането си в Пиемонт Кавур поема управлението на семейните имоти и се заема с подобрение на селското стопанство и с модернизация на стопанските практики. Той инвестира в индустрията и в банково-кредитната система, подкрепя създаването на нови училища и усъвършенстване на инфраструктурата; тези начинания му печелят значително богатство и обществено влияние, които по-късно използва в политическата си дейност.

От 1832 г. до 1848 г. е кмет на Гринцане (днес наричано Гринцане Кавур в негова чест). През 1847 г. основава вестник "Ил Рисорджименто", чиято цел е да популяризира идеите за конституционна държава, икономическа реформа и национално обединение. В публикациите си той застъпва идеята, че икономическото и социално развитие изисква дълбоко политическо преструктуриране и силна централизирана администрация.

През 1850 г. Кавур става известен с подкрепата си за т.нар. закони "Сикарди", насочени срещу привилегиите на католическото духовенство, като целта е намаляване на влиянието на църквата в правосъдието и държавните дела. С подкрепата на министър-председателя Масимо д'Азельо (и след назначението му за министър на земеделието, търговията и флота през 1850 г.) Кавур бързо добива авторитет в управлението и по-късно става и министър на финансите. След оставката на Д'Азельо на 4 ноември 1852 г. Кавур заема поста министър-председател на Кралство Сардиния.

Политическата му програма е умерен и прагматичен либерализъм — поддръжка на конституционна монархия, икономическа модернизация и укрепване на институциите. В практиката това се изразява в насърчаване на свободната търговия, строителство на железопътна мрежа и други транспортни връзки, реформи в данъчната система, стимулиране на промишлеността и създаване на по-ефективни кредитни институции. Тези мерки ускоряват икономическия растеж, но предизвикват критики както от "историческата левица" (която ги смята за недостатъчни за защита на бедните), така и от "историческата десница" (която ги възприема като заплаха за традициите и влиянието на големи земевладелци и църквата).

Външната политика на Кавур е образец на реалполитиката: той търси съюзи и международна подкрепа, които да отслабят господството на Австрийската империя на италианската територия. Ключов момент е дипломатическата договорка с Франция от 1858 г., подготвена с тайни преговори и срещи, която осигурява френска военна подкрепа в евентуален конфликт с Австрия. Преди това Кавур изпраща пиемонтски войски в Кримската война (1855), за да спечели място и влияние в голямата европейска дипломация. Резултатът е Втората италианска война за независимост (1859), в която съюзът на Сардиния и Франция побеждава австрийските сили и води до присъединяването на Ломбардиа към Сардиния.

След примирието при Вилафранка и последвалите народни вълни в Централна и Южна Италия — включително експедицията на Джузепе Гарибалди през 1860 г. — процесът на обединение напредва с референдуми и дипломатически споразумения. В резултат на серия от събития през 1860–1861 г. различни италиански държави се присъединяват към Кралство Сардиния, което в началото на 1861 г. формира новото Кралство Италия. Кавур за кратко е първият министър-председател на обединена Италия и първият министър на външните работи в новото кралство, заемайки централна роля при преговорите и институционалното привеждане на страната в подредено управление.

Здравето на Кавур се влошава след дълъг и напрегнат политически период. Той умира внезапно в Торино на 6 юни 1861 г.; вероятната причина е мозъчен инсулт след период на общо отслабване на организма. Неговата смърт остава голяма загуба за младата и още нестабилна италианска държава — Кавур не доживява анексирането на Рим (1870) и окончателното приключване на някои от националните въпроси.

Наследство и оценка: Кавур се смята за архитект на националното обединение, защото съчетава модернизация на икономиката с широкомащабна дипломация и прагматична вътрешна политика. Той предпочита институционалната, държавническа стратегия пред революционния или чисто народнически подход. Критиците му му вменяват прекалена централизация, недостатъчно внимание към социалните проблеми на юга (след анексирането възниква и проблемът с бандитизма и икономическото изоставане) и твърде конфронтационни отношения с Католическата църква. В културната памет на Италия обаче името му е почитано чрез паметници, музеи и топонимия (например Гринцане Кавур), а дипломатическите и административните модели, които прокарва, влияят дълго върху държавното управление.

Кавур остава в историческата литература като фигура, която съчетава визионерска модернизация с реализъм в дипломацията — държавник, който превърна идеите за национално единство в практически политики и съюзи, необходими за създаването на съвременна Италия.