Войната в Палестина през 1948 г.,

Фон

Еврейско селище

От 1881 г. европейските евреи започват масово да се преселват в Палестина. Тези нови имигранти се заселват в региона главно под знамето на еврейския национализъм, известен като ционизъм. Целта на това националистическо движение е създаването на еврейска държава. Макар и първоначално приятелски, отношенията между арабите в Палестина и евреите от Европа се изострят с нарастването на броя на преселващите се евреи.

Палестинският национализъм и голямото въстание

По време на Първата световна война арабите и евреите са под властта на Османската империя. За да отслабят империята, нейните врагове (Великобритания и Франция) започват да предлагат земя на народите в части от империята, за да започнат съпротива срещу османците. Това включвало предлагането на Палестина на различни арабски лидери (включително на семейство Хусайн от Саудитска Арабия). В същото време британците предлагат контрол над Палестина на еврейска държава, която все още не съществува. Въпреки че това действие не довело до нищо, то все пак насърчило по-голямо движение на евреи към Палестина, както и страх от загуба на регионален контрол за палестинците. През 1936 г., в отговор на нарастващото еврейско население, палестинските араби повеждат въоръжено въстание срещу британците и евреите в Палестина. Въстанието, ръководено от мюфтията и ръководител на Висшия арабски комитет Хадж Амин ал-Хусайни, е първият мащабен израз на чувството за палестински национализъм. Въпреки че завършва с потушаването на въстанието от британците и евреите, издадената в резултат на него Бяла книга от 1939 г. доказва, че то е било влиятелна проява на съпротива. Съгласно Бялата книга от 1939 г. евреите могат да изпратят само още 75 000 имигранти за 5 години, а целта е Палестина да се предаде на Израел. Тази ситуация - две култури, които се съревновават помежду си за Палестина, продължава да съществува и през Втората световна война. В края на този конфликт британският мандат в Палестина е пред приключване и народите от региона искат решение на въпроса.

Резолюция на ООН

През 1947 г. британците предават въпроса за съперничещите си народи в Палестина на Организацията на обединените нации. Специалният комитет на ООН за Палестина е натоварен със задачата да разреши проблема с насилието между двете групи и да третира справедливо всяка от страните при раздаването на земя. На 29 ноември 1947 г. е обявен планът за разделяне. Палестина ще бъде разделена на отделни еврейски и арабски държави с приблизително еднаква площ. Йерусалим ще остане независим град, управляван от ООН. И накрая, британците напускат мандата на Палестина до май 1948 г. Първоначално по-голямата част от международната общност подкрепя плана (включително САЩ и СССР), както и Йишув. Палестинските араби, както и народите на Египет, Ливан, Сирия, Ирак, Саудитска Арабия и Трансйордания (днешна Йордания) се обявяват против плана и настояват за нов план с арабска държава и признато еврейско малцинство. Когато това не беше прието, тези народи започнаха война, като събраха армии за борба с новата държава Израел.

Въоръжени сили

Еврейска общност (Израел след 15 май 1948 г.)

Предвид скорошния си статут на държава, Ишув всъщност разполага с една от най-организираните и добре въоръжени военни сили в региона. Тези сили попадат под контрола на Хагана, единната държавна армия и армията, която ще се превърне в съвременните израелски отбранителни сили (IDF)(промяната е направена в края на май 1948 г.). До средата на май държавата Израел свиква армия от 35 000 души. С продължаването на войната през юли този брой нараства до 65 000 души. В края на войната Израел успешно е събрал и въоръжил 96 441 души, които да се бият срещу палестинците и арабските държави. Освен това Израел беше уникален с това, че имаше разработен стратегически план и проста командна система. Под ръководството на Давид Бен-Гурион, министър на отбраната, държавата Израел можеше да разчита на сили с единно ръководство и план.

Палестински сили

За разлика от Ишув, преди началото на войната в края на 1947 г. палестинците нямат единна сила. Имаше няколко паравоенни групи, но не и единен лидер, структура или план. Ал-Хусайни и Арабският висш комитет се опитват да дадат на бойците система. Въпреки това мнозина не харесваха неговото ръководство и не смятаха комитета за глас на палестинците. Все пак ал-Хусайни успешно създава отрядна сила, известна като Армия на свещената война, съставена от нови доброволци и паравоенни сили. Тази армия и останалите палестински бойци обаче не разполагат с модерни оръжия и припаси. Въпреки че ал-Хусайни настоява пред Арабската лига (обединение на арабски държави с мнозинство) за по-голяма подкрепа и контрол, за да направлява хода на войната, Лигата го блокира.

Сили на Арабската лига

Държавите от Арабската лига, които се присъединяват към войната срещу Израел, са Египет, Трансйордания, Ирак, Ливан и Сирия (има по-малки сили от Саудитска Арабия и Йемен под египетско командване). Въпреки че Лигата ги свързваше, в началото на войната нямаше нито един командир на Лигата. Всяка страна мобилизираше свои собствени сили за постигане на собствените си цели. По този начин силите не бяха единни сили на Лигата, а съвкупност от сили. Последната сила от Арабската лига, Арабската освободителна армия, е сила от 4000 доброволци от целия Близък изток, която действа от Сирия. Докато държавите от Арабската лига обграждат Израел, те го правят като различни държави.

Цели

Ишув/Израел

Първоначално целите на Израел за войната се основават на плана на Хагана от 1946 г. и са ръководени от Давид Бен-Гурион. Планът призоваваше за бързо изграждане на сили за борба срещу това, което армията виждаше като най-голяма заплаха: инвазия от многобройните арабски държави. С помощта на плана от 1946 г. Бен-Гурион се надява да си осигури земите, дадени на Израел в плана на ООН за разделяне на страната. С напредването на войната целите се променят леко с въвеждането през март 1948 г. на План Далет (План Д). Вместо просто да задържи земите, дадени на Израел, планът вече заповядва на израелските сили да работят за отстраняване на арабите от контролираните от евреите земи, да защитават еврейските селища в арабска Палестина и да завземат арабски земи на определени позиции с цел стратегическо предимство. Възможна причина за промяната дава историкът Давид Тал, който посочва, че тя вероятно е отговор на по-силната съпротива от страна на палестинците и на общото желание израелските сили да бъдат поставени на най-отбранителни позиции. И все пак, както посочва и Тал, този стратегически план никога не е бил лишен от известни противоречия, особено в частта му, която налага движението на палестинците.

Палестина

Основната цел на палестинците, изразена от Висшия арабски комитет, е създаването на единна арабска държава в Палестина.

Трансйордания/Йордания

Макар че Трансйордания външно се съгласява с останалите членове на Арабската лига за създаването на арабска държава в Палестина, изглежда, че това не е била крайната цел на Трансйордания. Според архивите на Трансйордания крал Абдула, монархът на Трансйордания от хашемитското (кралското семейство), е бил заинтересован да използва войната като повод да постави палестинските араби под йордански контрол. Това би го поставило в позиция да завземе Сирия и да създаде Велика Сирия. Това означава, че целите на Трансйордания привидно са били в противовес с тези на Сирия, Ливан, Египет и самите палестинци.

Сирия и Египет

Подобно на Трансйордания, Сирия и Египет подкрепят създаването на единна арабска държава в Палестина. Техните аргументи обаче бяха по-скоро свързани със спирането на разпространението на йорданците, от които и двете държави се страхуваха (ако Трансйордания завладее региона).

Ход на войната

Етап 1: Гражданската война

В първата част на конфликта силите на Ишув се изправят срещу тези на Арабския висш комитет на Палестина. Гражданската война започва с тридневни стачки на 30 ноември 1947 г. След това тя преминава в партизанска кампания срещу еврейските камиони за доставки. През януари 1948 г. Арабската освободителна армия навлиза в Палестина. Тази твърда съпротива кара израелците да адаптират плана си и да въведат план "Далет". На 5 април Хагана започва операция "Нахшон" - петнадесетдневна операция за осигуряване на пътищата към Йерусалим чрез завземане на хълмове покрай главните пътища. След успеха на операция "Нахшон" и по-малките еврейски офанзиви палестинската съпротива започва да се разпада.

Фаза 2: Нахлуване на страните от Арабската лига

Втората част на войната започва с нахлуването в Египет, Ирак, Трансйордания, Ливан и Сирия през май 1948 г. Всяка инвазионна сила навлиза в Палестина основно по най-близката граница. Боевете на Западния бряг и около Йерусалим доминират в тази фаза на войната. Еврейските сили се придвижват към Йерусалим, за да осигурят западната част на града. За да укрепят тази позиция, израелските сили се опитват да превземат и Латрун - хълм на север от Йерусалим. Това се оказва неуспешно. В други райони израелците постигат по-голям успех. Двете египетски сили, едната от които се придвижва по крайбрежието, а другата през Негев към Йерусалим, са спрени. Иракските сили бяха изтласкани назад. Въпреки че сирийските и ливанските сили навлязоха в израелски територии, израелците предприеха контранастъпление в сирийска и ливанска територия. Сраженията са прекратени с примирие, сключено от ООН на 11 юни.

Фаза 3: Израелски натиск срещу Transjordans

На 9 юли израелците започват нова серия от операции срещу йорданците в Западния бряг. Надеждата беше да се сложи край на конфликта на този фронт срещу смятаната от израелците за най-добре обучена и въоръжена арабска армия - Арабския легион на Трансйордания. Офанзивите до голяма степен са успешни и въпреки че други арабски държави се опитват да се възползват от съсредоточаването на Израел върху Западния бряг, напредъкът им е малък. Тази фаза на войната приключва с ново примирие на 18 юли 1948 г.

Фаза 4: Израелски натиск срещу Египет, Сирия и Ливан

След като йорданците са блокирани на Западния бряг, на 15 октомври израелците започват още две офанзиви. Те принудиха египетските сили да напуснат пустинята Негев и изтласкаха сирийските и ливанските сили обратно в собствените им страни. След тези последни офанзиви военната част на войната приключва. Въпреки това до 7 януари 1949 г. Израел ще трябва да приключи с подписването на договори с всяка от воюващите страни.

Резултати

По време на войната Израел придобива голямо количество земя. Докато първоначалните разделителни линии дават приблизително еднаква територия на еврейската и арабската държава, линиите на договора от 1949 г. дават на Израел много по-голяма държава, ограничавайки контролираната от арабите земя до малката ивица Газа и по-малкия Западен бряг (в сравнение с 1947 г.). Въпреки това те не са били контролирани от нито едно палестинско правителство. Вместо това Египет контролираше малката ивица Газа, а Йордания - Западния бряг и Източен Йерусалим. Допълнителен аспект на последиците от войната е кризата с палестинските бежанци. Към края на войната приблизително 720 000 бежанци живеят в лагери в Сирия, Йордания, Ливан, Западния бряг и ивицата Газа. Въпреки че голяма част от това може да се отдаде на страха по време на войната, някои историци, като Джеймс Гелвин, твърдят, че израелската политика в План Далет частично допринася за тази криза. Политиката, която насърчава израелските сили да конфискуват арабска собственост на еврейска територия, изостря проблема с бежанците. Към 2015 г. правото на тези бежанци да се завърнат в предишните си домове или да получат обезщетение остава несигурно.