Терминът идва от американската Златна епоха през 90-те години на XIX век, когато новите технологии правят вестниците по-евтини. Двама собственици на вестници в Ню Йорк се борят да привлекат повече читатели и да продават повече вестници от другия. Това са Джоузеф Пулицър с "Ню Йорк Уърлд" и Уилям Рандолф Хърст с "Ню Йорк Джърнъл". Най-важната част от тази борба е от 1895 до около 1898 г. Когато хората говорят за "жълтата журналистика" в историята, те често говорят за тези години.
И двата вестника са обвинявани, че правят сензационни новини (за да изглеждат много по-важни, отколкото са в действителност), за да продават повече вестници, въпреки че правят и сериозни репортажи. В началото на 1897 г. вестник "Ню Йорк прес" използва термина "журналистика на жълтото хлапе" по името на популярен тогава комикс, за да говори за вестниците на Пулицър и Хърст, които публикуват негови версии по време на войната за тиражи. Ервин Уордман, издател на "Ню Йорк Хералд" (който не е бил "жълта журналистика"), го измисля.
Джоузеф Пулицър купува "Ню Йорк Уърлд" през 1883 г., след като превръща "Сейнт Луис Пост-Диспатч" в най-големия всекидневник в този град. Пулицър се опитва да направи New York World забавен за четене и пълни вестника си с картинки, игри и конкурси, които привличат нови читатели. Криминалните истории изпълват много от страниците със заглавия като "Самоубиец ли е?" и "Вик за милост". Освен това Пулицър таксува читателите само по два цента на брой, но им предоставя информация на осем, а понякога и на 12 страници (единственият друг вестник в града с цена два цента никога не е бил по-дълъг от четири страници).
Въпреки че в "Ню Йорк Уърлд" имаше много сензационни истории, те в никакъв случай не бяха единствените или дори най-големите. Пулицър вярваше, че вестниците са важни и са длъжни да направят обществото по-добро, и се опитваше да направи това с вестника си.
Само две години след като Пулицър го поема, "Уърлд" продава повече копия от всеки друг вестник в Ню Йорк. Отчасти това се дължи на факта, че той е свързан с Демократическата партия. По-старите издатели, които завиждали на успеха на Пулицър, започнали да говорят лоши неща за "World". Те говорели как той има криминални истории и сензации, но пренебрегвали по-сериозните му репортажи. Чарлз Андерсън Дана|Чарлз Дана, редактор на "Ню Йорк Сън", атакува "Уърлд" и казва, че Пулицър е "недостатъчен в преценката си и в силата си".
Уилям Рандолф Хърст, наследник на миньори, който купува "Сан Франциско Екзаминър" от баща си през 1887 г., забелязва какво прави Пулицър. Хърст чете "Светът", докато учи в Харвардския университет. Той решава да се опита да направи Examiner толкова ярък, колкото е вестникът на Пулицър. Докато той е начело, "Екзаминър" отделя 24% от площта си за престъпления, представяйки историите като морални пиеси, и поставя прелюбодейството и "голотата" (по стандартите на XIX век) на първа страница. Месец след като Хърст поема вестника, "Екзаминър" излиза със следното заглавие за пожар в хотел:
ГЛАДНИ, НЕИСТОВИ ПЛАМЪЦИ. Те скачат лудо върху великолепния дворец на удоволствията край залива Монтерей, обгръщайки Дел Монте в своята яростна прегръдка от върха до основата. Скачат нагоре, нагоре, нагоре, с отчаяно желание. Бягайки безумно буйно през корниза, арката и фасадата. Втурват се към треперещите гости с дива ярост. Ужасени и паникьосани, бездиханните бегълци гледат сцената на ужаса. Великолепният хотел и богатите му украшения сега са тлееща купчина пепел. "Екзаминър" изпраща специален влак до Монтерей, за да събере подробна информация за ужасната катастрофа. Пристигане на нещастните жертви в сутрешния влак - История на хотел "дел Монте" - Планове за възстановяване на прочутото общежитие - Подробности и предполагаем произход на пожара.
Хърст може да прекалява с отразяването на престъпленията. В един от ранните си разкази за "банда убийци" той напада полицията, че принуждава репортерите на Examiner да вършат работата си вместо тях. Но докато правеше тези неща, "Екзаминър" също така увеличаваше мястото си за международни новини и изпращаше репортери да разкриват корупцията и неефективността в градската управа. В един материал репортерката на Examiner Уинифред Блек влиза в болница в Сан Франциско като пациентка и открива, че жените там са третирани с "груба жестокост". Целият персонал на болницата е уволнен още на сутринта, когато историята е отпечатана.
Ню Йорк
След като в началото на 90-те години на XIX в. "Екзаминър" постига успех, Хърст започва да търси нюйоркски вестник, който да купи, и през 1895 г. купува "Ню Йорк Джърнъл" - вестник, продаден за едно пени, който братът на Пулицър Алберт е продал на издател от Синсинати година по-рано.
След като забелязва какво е направил Пулицър, като е поддържал цената на вестника си на два цента, Хърст прави така, че цената на "Джърнъл" да е само един цент, като същевременно предоставя толкова информация, колкото и конкурентните вестници. Това сработва и тъй като за "Джърнъл" се абонират 150 000 души, Пулицър намалява цената му на един цент, надявайки се да накара Хърст (който е субсидиран от семейното си богатство) да свърши парите си. След това Хърст наема много хора, които през 1896 г. са работили за "Уърлд". Повечето източници твърдят, че Хърст просто е предложил повече пари, но Пулицър, който е станал все по-жесток към служителите си, е станал много труден човек за работа и много служители на World са били готови да сменят вестника, само за да се махнат от него.
Въпреки че конкуренцията между "Уърлд" и "Джърнъл" е ожесточена, вестниците имат много общи неща. И двата бяха демократични, и двата заставаха на страната на организираните работници и имигрантите (за разлика от издатели като Уайтлоу Рийд от "Ню Йорк Трибюн", който обвиняваше бедността им в морални недостатъци) и и двата харчеха много пари, за да направят неделните си издания, които бяха като седмични списания, надхвърлящи ежедневната журналистика.
Техните неделни развлекателни рубрики включват първите цветни страници с комикси и някои смятат, че терминът "жълта журналистика" произхожда от там, докато, както беше отбелязано по-горе, New York Press оставя измисления от него термин неопределен. Hogan's Alley, комикс за плешиво дете в жълта нощница (по прякор Жълтото хлапе), става много популярен, когато карикатуристът Ричард Ф. Ауто започва да го рисува в World в началото на 1896 г. Когато Хърст наема Окто, Пулицър моли художника Джордж Лукс да продължи да рисува лентата с неговите герои, като по този начин градът получава две Жълти деца. Употребата на "жълтата журналистика" като термин за прекалена сензационност в САЩ очевидно започва с по-сериозни вестници, които коментират колко далеч отиват "жълтите детски вестници".
Испано-американската война
Пулицър и Хърст често са сочени за виновници (или обвинявани) за въвличането на страната в Испано-американската война с помощта на сензационния си подход. Повечето американци обаче не са живели в Ню Йорк, а хората, които са вземали решения там, вероятно са чели по-малко сензационни вестници като "Таймс", "Сън" или "Пост". Най-известният пример за преувеличение е историята, която вероятно не е вярна в действителност, че художникът Фредерик Ремингтън изпратил на Хърст телеграма, за да му каже, че в Куба не се случва много и "няма да има война". Хърст отговорил: "Моля, останете. Вие осигурете картините, а аз ще осигуря войната." Историята (чиято версия се появява във вдъхновения от Хърст филм "Гражданинът Кейн" на Орсън Уелс) се появява за първи път в мемоарите на репортера Джеймс Крилман през 1901 г. и няма друг източник за нея.
Но Хърст иска Съединените щати да започнат война след избухването на въстание в Куба през 1895 г. Скоро на първата му страница се появяват истории за кубинците, които са добри хора, и за Испания, която се отнася зле с Куба. Макар че историите вероятно не са били много точни, читателите на вестниците през XIX век не са очаквали и не са искали непременно историите му да са чиста нехудожествена литература. Историкът Майкъл Робъртсън казва, че "репортерите и читателите на вестниците през 90-те години на XIX в. са били много по-малко загрижени да правят разлика между репортажи, основани на факти, мнения и литература".
Пулицър, въпреки че не разполага с ресурсите на Хърст, държи историята на първата си страница. Жълтата преса публикува много материали за революцията (голяма част от които не са съвсем верни), но условията в Куба са достатъчно лоши. Островът е в тежка икономическа депресия, а испанският генерал Валериано Вайлер, изпратен да потуши въстанието, вкарва кубинските селяни в концентрационни лагери, което води до смъртта на стотици кубинци. След като в продължение на две години се бори за борба, Хърст си приписва заслугата за конфликта, когато той настъпва: Седмица след като Съединените щати обявяват война на Испания, той публикува на първата си страница статията "Как ви харесва войната на вестника?". Всъщност президентът Уилям Маккинли никога не е чел "Джърнъл", както и вестници като "Трибюн" и "Ню Йорк Ивнинг Поуст". Също така историците на журналистиката отбелязват, че жълтата журналистика се е случвала предимно само в Ню Йорк и че вестниците в останалата част на страната не са я правили. Journal и World не са били сред десетте основни източника на новини в регионалните вестници и техните истории не са привличали вниманието на хората извън Ню Йорк.
Когато започва инвазията, Хърст отплава за Куба като военен кореспондент, който предоставя трезви и точни описания на сраженията. По-късно Крилман похвали работата на репортерите за това, че са писали за начина, по който Испания се е отнасяла към Куба, като твърди, че " няма истинска история на войната. ... не може да бъде написана, без да се признае, че каквото и да е било от справедливостта, свободата и прогреса, постигнато по време на Испано-американската война, то се е дължало на предприемчивостта и упоритостта на жълтите журналисти, много от които лежат в незапомнени гробове."
След войната
Хърст е известен демократ, който издига кандидатурата на Уилям Дженингс Брайън за президент през 1896 и 1900 г. (Брайън не печели нито едни от изборите). По-късно се кандидатира за кмет и губернатор и дори се опитва да бъде номиниран за президент, но репутацията му е накърнена през 1901 г., след като колумнистът Амброуз Биърс и редакторът Артър Бризбейн публикуват отделни колони с разлика от няколко месеца, в които предлагат президентът Уилям Маккинли да бъде убит. Когато Маккинли е застрелян на 6 септември 1901 г., критиците обвиняват жълтата журналистика на Хърст, че е подтикнала Леон Чолгош към деянието. Хърст не е знаел за колоната на Биърс и твърди, че е изтеглил тази на Бризбейн, след като е излязла в първо издание, но инцидентът ще го преследва до края на живота му и почти ще унищожи мечтата му да стане президент.
Пулицър, преследван от случилото се, връща "Уърлд" към кръстоносните му корени през новия век. Към момента на смъртта му през 1911 г. "World" е широко уважавано издание и остава водещ прогресивен вестник до края на съществуването си през 1931 г.
