Работническият дом е институция, в която се осигурявало подслон и работа за хора, които нямат други приходи или жилище. В английскоезичната традиция този вид заведения са познати като workhouse. Появата им във формата, която по-късно ще се нарече „работнически дом“, започва да се документира в Англия и Уелс през новото време — първата писмена употреба на думата workhouse е в доклад на кмета на Абингдън от 1631 г., когато се описва изграждането на подобно заведение в града.

Исторически корени и развитие

Корените на системата за подпомагане на бедните в Англия и Уелс могат да се проследят към средновековни закони и практики (XIV—XV век), които регулират движението на работна ръка след епидемии като Черната смърт. С течение на вековете техният характер и организация се променят — от по-локални форми на помощ и задължения на общините към централизирани закони и институции. Най-значимата реформа в модерната епоха е Новият закон за бедните от 1834 г. (Poor Law Amendment Act), който въвежда по-строги правила за помощ и стимулира разширяването и систематизацията на работническите домове.

Причини за разрастването на работническите домове

В различни периоди увеличаването на броя на бедните и нуждаещите се е било предизвикано от няколко фактора:

  • социални и икономически последици от войни (напр. след Наполеоновите войни);
  • технологични промени и механизация в земеделието и промишлеността, довели до безработица;
  • лоши реколти и икономически кризи (например поредица от лоши реколти през 1830-те);
  • натиск върху традиционните форми на благотворителност и местни общности да се справят с все по-голям брой нуждаещи се.

Организация и ежедневие в работническите домове

След реформата от 1834 г. системата на работническите домове е организирана така, че помощта да бъде предоставяна само при определени условия — например при настаняване в дома. Принципът на „по-малко облекчение“ (less eligibility) означавал, че условията в работническия дом трябва да са по-малко привлекателни от най-лошо платената работа извън него, за да не се насърчава зависимост от помощи.

Животът в работническия дом обикновено е бил строг и дисциплиниран. Някои характерни черти и практики:

  • строго разделяне на половете и семействата — мъже, жени и деца често се настанявали отделно;
  • региран ежедневен режим с труд, богослужение и хранене по разписания;
  • задължителна работа за настанените — за безплатната храна и подслон се изисквал труд;
  • осигуряване на базова медицинска помощ и образование за децата, макар и често ограничени по качество;
  • в някои случаи работническите домове използвали труда на обитателите за производство или услуги, което предизвиквало обвинения в експлоатация.

Типични занимания, възлагани на настанените, включвали:

  • разбиване на камъни (за пътища и строителство);
  • счупване на кости за производство на тор или други промишлени цели;
  • разплитане на стари въжета и извличане на влакна (известно като окъм — англ. oakum), които се използвали за плътнене на фуги при корабостроене и други работи. Тази дейност често е била наричана „пикинг окъм“. В текста на местните предания и доклади се срещат и различни местни наименования — прозвището на работилницата било шип.

Социална роля и критика

Работническите домове изпълнявали двойна роля: от една страна, те предоставяли най-базовата помощ — подслон, храна и някаква медицинска грижа; от друга — служели като форма на социален контрол и като средство за ограничаване на публичните разходи чрез прилагане на строги правила. Поради това те често били критикувани от реформатори, писатели и обществеността за сурови условия, стигматизация на бедните и експлоатация на труда им.

Въпреки това някои работнически домове предлагали и положителни услуги — детски помещения и училища, основно медицинско обслужване и временна закрила за хора в криза. В практиката обаче тези услуги варирали силно в зависимост от управлението на отделния дом и от ресурсите на местната община.

Преобразуване и закриване

Към края на XIX и началото на XX век ролята на работническите домове се променя — много от тях започват да приютяват главно стари и болни хора, а не само безработни в краткосрочна криза. Промяната в обществените и държавните политики продължава през 20. век:

  • през 1929 г. и в следващите години решения на местни и централни власти довеждат до трансформиране на част от работническите домове в болнични отделения и институции за обществена помощ;
  • въвеждането на по-широка система за социална защита след Втората световна война и приемането на Закона за националното подпомагане през 1948 г. (National Assistance Act) поставят край на старата система на Poor Law и довеждат до окончателно закриване или преобразуване на останалите работнически домове.

Днес паметта за работническите домове е част от обществената и историческата дискусия за развитието на социалната политика, границите между помощ и контрол, както и за условията, в които бедните и уязвимите са получавали подкрепа през XIX и началото на XX век в Англия и Уелс.