Туатара са влечуги, които приличат на гущери. Те обаче са единствените оцелели представители на разред влечуги, процъфтявал преди 200 милиона години.

Сега съществува само родът Sphenodon и два вида туатара. И двата са ендемични (живеят само в Нова Зеландия). Гущерите и змиите са най-близките живи роднини на туатара.

Туатара са зелено-кафяви и достигат до 80 см от главата до края на опашката. По гърба си имат бодлив гребен: думата туатара на маорите се отнася за него. Гребенът е по-изразен при мъжките. Туатара са особени в много отношения. Един от тях е моделът на зъбите им. Те имат два реда зъби в горната челюст, които се припокриват с един ред в долната челюст. Това е уникално сред живите видове.

Таксономия и произход

Туатара принадлежат към древния разред Rhynchocephalia, чието разнообразие е било голямо през мезозоя (ерата на динозаврите). Днес родът Sphenodon е единствен представител на този клон и дава ценна информация за еволюцията на влечугите.

Видове

  • Sphenodon punctatus — често наричана „обикновена туатара“; среща се на множество безкотвени острови около Нова Зеландия.
  • Sphenodon guntheri — известна като туатара от остров Брат; исторически е имала по-ограничено разпространение и по-малки популации.

Външен вид и анатомия

Туатара имат здраво и силно тяло, покрито с люспи. Главата им е широка, с ъгловита челюст, а зъбите им са акродонтни — прикрепени към върха на челюстната кост. Уникалната конструкция на зъбните редове (два горни срещу един долен) им позволява да разкъсват храна по специален начин.

Имат и т.нар. париеално (трето) око на темето — светлочувствителна структура, видима най-ясно при младите индивиди. Този „трети“ орган вероятно играе роля във възприемането на светлина и в регулирането на дневните ритми.

Поведение и екология

  • Дневна активност: предимно нощни, но могат да проявяват активност и през деня при хладно време.
  • Температурна адаптация: поносят по-ниски температури от повечето влечуги и могат да бъдат активни при ниски стойности на околната температура.
  • Храна: насекоми, червеи, малки гръбначни, птичи яйца и др. Хранят се основно с животинска плячка и са всеядни с наклон към хищничество.

Размножаване и животински цикъл

Туатара имат бавен жизнен цикъл в сравнение с повечето влечуги. Половата зрялост настъпва късно — обикновено след 10–20 години. Размножителният цикъл може да бъде рядък и нерегулярен; при някои популации женските снасят яйца само на всеки няколко години. Инкубационният период е изключително дълъг — около 12–15 месеца при естествени условия.

Полът на малките се влияе от температурата по време на инкубация — по-топлите или по-студени условия могат да предопределят пола, което прави яйцата чувствителни към климатични промени.

Дълголетие

Туатара са дълголетни животни — много индивиди живеят повече от няколко десетки години, а има документирани случаи на животни, живи над 100 години в плен и на защитени обекти.

Заплахи и опазване

Основните заплахи за туатара са въведените от хората хищници (като плъхове, мишки, котки и норки), изчезване на естествените местообитания и ограничената генофондна разнообразност на отделни популации. Заради тези проблеми много групи туатара са били преместени на безкотвени острови и в защитени резервати.

  • Консервационни мерки: премахване на инвазивни хищници от острови, трансфери и рехабилитация на популации, развъждане в плен, програми за връщане на защитени екземпляри в сигурни местообитания и изграждане на оградени убежища на континента.
  • Правна защита: туатара са защитени видове в Нова Зеландия; усилията за опазване включват научни изследвания и мониторинг на популациите.

Защо туатара са важни

Те са „жив вкамененствен“ пример за древна група влечуги и дават уникална възможност за изучаване на еволюционни връзки между групите влечуги. Запазването им е не само въпрос на биологично разнообразие, но и на културно и научно значение за Нова Зеландия и света.