Слънчево платно (или светлинно платно, или фотонно платно) е предложен метод за задвижване на космически кораби чрез използване на радиационното налягане, упражнявано от слънчевата светлина. Думата "платно" е по аналогия с лодките, които използват платно, за да използват вятъра за придвижване. Концепцията е предложена за пръв път през XVII в. от Йоханес Кеплер, който е имал теория, че платната могат да бъдат адаптирани към "небесния бриз".

Кратка историческа справка

През 1865 г. Джеймс Клерк Максуел публикува теорията си за електромагнитните полета и излъчването. Той показва, че светлината (една от формите на електромагнитното излъчване) може да оказва натиск върху обект. Това налягане се нарича радиационно налягане и е основата на науката, която стои зад слънчевото платно. Идеята за използване на слънчевата светлина за космически полети е вдъхновила както научни разработки, така и научната фантастика, например в произведенията на Жул Верн.

Как работи слънчевото платно

Светлината е съставена от фотони, които, макар да нямат покойна маса, притежават импулс. Когато фотоните ударят и се отразят или се погълнат от повърхността на платното, те предават част от този импулс и упражняват много малка, но непрекъсната сила — радиационно налягане. Максималната стойност на това налягане в орбитата на Земята (1 астрономическа единица от Слънцето) е в порядъка на няколко микро-нютона на квадратен метър: около 4.6 µN/m² за напълно поглъщаща повърхност и до ~9.1 µN/m² за идеално рефлектираща повърхност. Налягането намалява с квадрат на разстоянието от Слънцето (1/r²).

Въпреки че силата е изключително малка, тя е постоянна и работи без нужда от изхвърляне на гориво. Това означава, че за платно с голяма площ и малка маса сумарното ускорение, натрупано за дни, месеци или години, може да доведе до значителни скорости и изменения в орбитата.

Материали и конструкции

Практическите слънчеви платна се изграждат от ултралеки, много тънки и рефлектиращи материали — например алуминизиран Mylar или Kapton, с дебелина от няколко микрона. За поддържане и развиване на платната се използват разгъващи се рамена (боуми), ролки, инфлационни структури или механични рамки. Краищата и връзките на платното са подсилени, за да издържат на напреженията при развиване и при маневри.

Атитюдното управление (управление на ориентацията) се постига чрез няколко метода: промяна на ъгъла на платното спрямо Слънцето, използване на малки "вингели" (контролни повърхности), реакционни колела или преместване на вътрешни маси. Някои съвременни дизайни интегрират фотоволтаични клетки в платната, което позволява едновременно генериране на електроенергия и използване на радиационното налягане.

Предимства и предизвикателства

  • Предимства: не се изисква изгаряне на гориво, потенциал за продължително ускорение, възможност за дългосрочни и далечни мисии, гъвкавост при корекции на орбитата.
  • Предизвикателства: много нисък импулс, чувствителност към разрушения от микрометеорити и космическо лъчение, деградация на материалите под ултравиолетово облъчване и термичното натоварване, сложни операции по развиване и управление, загуба на ефективност при далеч от Слънцето (радиацията намалява с 1/r²) и проблеми при преминавания през сенки/затъмнения.

Космически мисии и демонстрации

Идеята за слънчеви платна е реализирана в редица демонстрационни мисии. Сред най-известните са японската мисия IKAROS (JAXA, успешна демонстрация на платно и вградени соларни клетки) и проектите на The Planetary Society — LightSail 1 (демонстрационна) и LightSail 2, които показаха контролирано ориентиране и използване на слънчевото налягане за маневриране в орбита около Земята. Имало е и други експерименти и проекти (както комерсиални, така и академични) за проверка на технологии за развиване, управление и дълготрайност на платната.

Освен използването на слънчевата светлина, съществуват концепции за задвижване чрез мощни наземни или орбитални лазерни лъчи (например предложения за междупланетни или междузвездни полети като Breakthrough Starshot), където платното се ускорява от концентрирана лазерна енергия, а не от директната слънчева радиация.

Приложения

Практическите приложения на слънчевите платна включват:

  • дългосрочно неконтаминиращо задвижване на научни сонди за проучване на вътрешната и външната част на Слънчевата система;
  • станционарни и полустабилни орбити (например поддържане на платформи на позиции извън обичайните орбити без голямо потребление на гориво);
  • експлоатация за изследване на малки тела като астероиди (нисък масов бюджет);
  • бъдещи концепции за междупланетни товарни превози и междезвездни мисии (в комбинация с технология за лазерно ускорение).

Бъдещи перспективи

Технологичният прогрес в областта на ултратънките материали, системите за развиване и контрола, както и в концепциите за насочено енергийно излъчване (лазери) вероятно ще разширят възможностите на слънчевите платна през следващите десетилетия. За много научни и комерсиални приложения те предлагат икономична и устойчива алтернатива на традиционните ракетни двигатели, особено за мисии с дълъг срок на изпълнение или когато масата на платното може да се поддържа ниска.

Важно е да се има предвид, че въпреки обещаващите демонстрации, слънчевото платно не е универсално решение за всички типове мисии — то е най-подходящо, когато ниската, но постоянна тяга може да бъде използвана ефективно за достигане на целите на мисията.

Слънчевото налягане влияе върху космически апарати в космоса или в орбита около планета. Типичен космически апарат, който отива на Марс, например, се измества на хиляди километри под въздействието на слънчевото налягане. Ефектите се предвиждат при планирането. Това се прави още от времето на първите междупланетни космически кораби през 60-те години на миналия век. Слънчевото налягане влияе и върху ориентацията на кораба - фактор, който се включва в проектирането на космическите кораби.

Концепцията за слънчево платно по-късно е използвана в научната фантастика, например в произведенията на Жул Верн.