Панарабизмът: история, идеология и цели на арабското единство
Панарабизмът е политическо движение и система от убеждения, които прокарват идеята, че всички араби трябва да се обединят в една държава. Идеята за панарабизма е създадена в края на XIX и началото на XX век. Популярността на панарабизма нараства в началото на ХХ в., а през 50-те години на ХХ в. лидерите на Близкия изток, включително президентът на Египет Гамал Абдел Насър, стават основни поддръжници на панарабското движение. Като цяло панарабистите вярват, че всички страни с арабско население трябва да се обединят или да се обединят и че западните сили, като САЩ или Великобритания, не трябва да имат никаква политическа власт или влияние в Северна Африка или на Арабския полуостров.
Исторически корени
Корените на панарабизма могат да се проследят до периода на закриване на Османската империя и до западната колониална експанзия в края на XIX и началото на XX век. Появяват се интелектуални кръгове и литературни движения, които поставят на преден план арабския език, история и обща културна идентичност. С отслабването на османската власт и с налагането на европейски мандати (напр. след споразумението Сайкс–Пико) идеята за обединение на арабските народи придобива политическо значение като средство за съпротива срещу външно господство.
Идеология и ключови принципи
- Етнокултурна общност: Панарабизмът разчита на общия арабски език и културно-историческо наследство като основа за политическо единство.
- Национална независимост: Отхвърляне на колониализма и чуждото вмешателство; стремеж към държавен суверенитет и контрол над природни ресурси.
- Социална промяна: В много варианти — особено при носителите на т.нар. „насеризъм“ и социалистическите течения — панарабизмът включваше програма за социална справедливост, модернизация и национализация на икономически сектори.
- Светски и религиозни версии: Съществуват светски националистически версии (например в рамките на Баас партията) и по-религиозно ориентировани течения; двата подхода често влизат в конфликт.
Основни цели
- Политическо и/или държавно обединение на арабските територии.
- Економическа интеграция и сътрудничество (общ пазар, координация на енергийни ресурси и др.).
- Военна и дипломатическа солидарност срещу външни заплахи и влияние.
- Културна и образователна координация за запазване и развитие на арабския език и култура.
Ключови събития и фигури
През 1945 г. е създадена Лигата на арабските държави, която въпреки че не е интеграционно тяло в смисъла на федерация, символизира идеята за координация и общи позиции. Най-видимият период на панарабизма идва при управлението на Гамал Абдел Насър в Египет, който издига идеята за арабско единство в 1950-те и началото на 1960-те. Създаването на Обединена арабска република (Египет и Сирия) през 1958 г. е опит за политическа интеграция, но този проект просъществува кратко (до 1961 г.). Други важни актьори са Баас партията в Сирия и Ирак, както и различни интелектуалци и националистически лидери от Магреба до Персийския залив.
Форми и институции
Панарабизмът е въплътен по различни начини: от риторични и културни инициативи до опити за политически съюзи и федерации. Някои форми включват:
- Междудържавни организации (напр. Лига на арабските държави).
- Партийни структури с транснационален обхват — особено партии, носещи панарабски идеали.
- Културни и образователни програми за популяризиране на общото езиково и историческо наследство.
Критики и трудности
Въпреки привлекателността на идеята за единство, панарабизмът среща множество пречки:
- Различни национални интереси: отделните държави често предпочитат суверенитет и собствени правителства пред загуба на власт.
- Етническо и религиозно разнообразие: в арабските страни живеят общности (напр. кюрди, бербери, християни), чиито интереси не винаги се вписват в моноетнична визия.
- Геополитически противоречия: регионалните конфликти, соперничеството между държавите и външните интервенции затрудняват интеграцията.
- Идеологически разлики: светският национализъм, социализмът и политическият ислям предлагат различни програми и цели.
- Провалите и военните поражения (например след Арабско-израелските войни) подкопават доверието към големи проекти за обединение.
Упадък и наследство
След 1967 г. панарабизмът започва да губи влияние — пораженията в конфликта с Израел, вътрешнополитическите разногласия и възходът на утвърдени национални режими ограничават възможностите за реализиране на амбициозни съюзи. През 70-те и 80-те години идеята е допълнително засенчена от икономическите интереси на петролносъдържащите държави и от растежа на политическия ислям.
Въпреки това, панарабизмът е оставил трайно наследство: модерни държавни елити, национални учебни програми, медийни мрежи и политически организации, които са повлияли на развитието на региона. Принципите за езикова и културна солидарност продължават да служат като основа за сътрудничество в области като образование, медии и култура.
Съвременна значимост
Днес панарабизмът вече не е масово мобилизираща политическа програма, но идеите за арабска солидарност и координация се появяват при дипломатически инициативи, икономически проекти и в реториката на някои политици. Формите за интеграция са по-скоро прагматични — двустранни споразумения, регионални координации и културни обменни програми — отколкото стремеж към единна държава.
Заключение
Панарабизмът представлява значима глава в модерната история на Близкия изток и Северна Африка: той синтезира стремежа към независимост от колониалните сили, желанието за културна и езикова самоидентификация и политическите амбиции за обединение. Макар като масово движение да е в упадък, неговото влияние и изводите от опитите за обединение продължават да оформят политическите и културните дебати в арабския свят.
Лига на арабските държави
Произход и развитие
В края на XIX в. Османската империя контролира по-голямата част от Близкия изток. По онова време Близкият изток е много разнообразен. В региона са живеели много различни етнически и културни групи от хора. Към 1900 г. Османската империя е в упадък и много от различните групи хора, живеещи в империята, искат да създадат независими правителства, управлявани от хора, живеещи в собствените им общности.
Една от групите, които започват да формират свои собствени идеи за самоуправляваща се или самоопределяща се общност, са арабите. Много образовани арабски студенти и професори, работещи в университети като университета Ал-Азхар, започват да издават списания и да създават клубове, които популяризират идеята за единна арабска общност или нация. Тези идеи стават много популярни в арабските региони на бившата Османска империя. През 1913 г. арабски организации от целия Близък изток се събират на първия Арабски конгрес в Париж, Франция. На конгреса арабите от цялата Османска империя обсъждат възможността да се освободят от Османската империя и да създадат арабски държави.
Османската империя реагира на Арабския конгрес, като наказва арабските националисти. В някои територии на Османската империя арабските националисти са хвърляни в затвора и дори убивани заради дейността си.
По време на Първата световна война много арабски групи подкрепят военната кампания на Съюзническите сили срещу Османската империя. В края на Първата световна война Османската империя се разпада и съюзническите сили се събират, за да решат какво ще се случи с територията, която е била под османски контрол. Въпреки че подкрепят Съюзниците по време на войната, много арабски държави не получават свободата си от Съюзниците. Все още нетърпеливи да получат независимост, арабите, живеещи в окупираните страни, започват да формират идеи за това как би изглеждала една свободна арабска държава. Тези идеи в крайна сметка се превръщат в гръбнака на панарабизма.
Философия
След Първата световна война много арабоговорящи учени и студенти в бившата Османска империя започват да пишат за историята на арабския народ. Един от тези писатели, Дарвиш-Ал Макдиди, написва училищен учебник, в който излага убежденията на ранното панарабско движение. Учебникът е използван в много училища в целия арабски Близък изток и в него се предлага, че арабската родина не се ограничава само до Арабския полуостров, а се простира навсякъде, където живеят араби . Освен това Микдади, както и други арабски учени, смята, че свободна и обединена арабска нация може да съществува само ако западното влияние бъде премахнато от арабския Близък изток. Като цяло, ядрото на убежденията на Микдади и други като него се превръща във философията на панарабизма.
Опити за създаване на Арабски съюз
Популярността на панарабизма започва да расте, след като много арабски страни получават независимост през 40-те и 50-те години на ХХ век. Египетският президент Гамал Абдел Насър (1956-1970 г.) е голям поддръжник на панарабския национализъм. Насър вярва, че арабският свят в Северна Африка и на Арабския полуостров трябва да бъде обединен, тъй като много от тези страни имат обща култура, религия и език. по време на президентството си Насър помага за създаването на Обединена арабска република със Сирия. Републиката просъществува три години. Разпадането ѝ до голяма степен се дължи на усилията на Насър да промени бързо сирийската и египетската икономика; също така много сирийци не харесват това, че Насър иска да централизира държавната власт и операции в Египет.
След падането на ВАС Насър се опитва да привлече други арабски страни към панарабистката кауза. По време на Шестдневната война през 1967 г. Насър оглавява арабска коалиция (Сирия, Ливан, Йордания и Ирак), която се сражава с Израел. Израел печели войната, а арабската коалиция и усилията на Насър за създаване на единен арабски Близък изток претърпяват сериозен неуспех.
Президентът на Египет Гамал Насър с иракския външен министър Аднан Пачачи
Упадък на панарабизма и повторна поява
Спад
След Шестдневната война ролята на Египет като лидер на панарабското движение е силно отслабена. Други арабски националистически организации започват да се разклоняват самостоятелно, независимо от Египет и другите арабски страни. Палестинците, по-специално, започнаха да създават своя собствена организация, която беше съсредоточена върху палестинския национализъм, а не върху панарабския. Освен това внезапната смърт на Гамал Насър през 1970 г. оставя панарабското движение без ясен лидер.
Повторно появяване
От края на 70-те години на миналия век много професори и експерти по Близкия изток твърдят, че панарабизмът вече не съществува Фуад Аджами предполага, че панарабизмът се е разпаднал, защото Гамел Насър, ясният лидер на движението, е загубил инерция след поражението на арабите в Шестдневната война. Освен това други арабски групи, най-вече палестинците, губят вяра в панарабското движение и се опитват да се разклонят самостоятелно. Напоследък обаче, след събитията от Арабската пролет през 2011 г., много учени и журналисти твърдят, че панарабизмът се завръща по различни начини. Сюзън де Мут предполага, че панарабизмът на Арабската пролет е различен от този преди тридесет години. Тя предполага, че панарабизмът от епохата на Гамел Насър е бил свързан с идеята да се запази арабският свят свободен от чуждо и западно влияние, докато днешният панарабизъм се води предимно от млади хора, които се стремят да реформират или да направят правителствата в арабските страни по-малко потиснически или контролиращи. Тази нова форма на панарабизъм е подсилена от технологиите, като например социалните медии. Според Де Мут протестиращите от различни страни са успели да укрепят своята кауза и дори да координират протестите с движения в други арабски страни, използвайки социалните медии . Други учени не са толкова оптимистично настроени като Де Мут; Марк Линч предполага, че протестите от Арабската пролет са закъснели отдавна и че политическите движения в арабския Близък изток бавно са набирали сила през последните тридесет години .
Египет и Сирия създават Обединената арабска република през 1958-1961 г.
Сирийски протестиращ рисува със спрей графити срещу Башар Асад по време на Арабската пролет в Сирия
