Man'yōgana е най-старата позната фонетична (звукова) система за писане на японски език, която използва канджи — китайски йероглифи — не за тяхното значение, а за тяхното произношение. Когато канджи идват в Япония през IV–VI в. от н.е. по пътя на контактите с китайската култура чрез Корейския полуостров, те първоначално се използват само за писане на китайски език и за предаване на класически китайски текстове. По-късно японските учени и писари започват да използват някои йероглифи и за изписване на говоримия японски — така възниква man'yōgana, чието име идва от титлата на поетичния сборник Man'yōshū, в който това писмо е особено широко застъпено.

Езиковите предизвикателства при адаптирането на канджи

Проблемът с използването на китайските йероглифи за запис на японски е многостранен. Китайският език е предимно аналитичен: граматическите отношения се определят главно от реда на думите (SVO — подлог-глагол-допълнение). Японският обаче е аглутинативен език, при който граматичните значения често се изразяват чрез афикси, окончания и ред на елементи (SOV — подлог-допълнение-глагол). Така едно евентуално пряко „прехвърляне” на канджи води до несъответствия в синтаксиса и морфологията.

Освен това китайските морфеми (най-малките значещи единици) в повечето съвременни диалекти са едносрични (на мандарин: shān, yú, zhōng, guó, rén, duō, sù, kàn), докато съответните родни японски думи често са многосрични: yama, sakana, naka, kuni, hito, ō(i), haya(い), mi(ru). Това разминаване прави трудно директното съпоставяне на един канджи с една японска „сричка”. Някои канджи при японски думи почти винаги се срещат само като част от по-голяма дума (в прилагателни, глаголи, наречия) и не се използват самостоятелно.

Как работи man'yōgana

Решението, което използват ранните писари, е да записват японски думи, като използват канджи само за тяхното звуково съответствие. Така един йероглиф може да се използва не за значението си, а за да представи определено произношение (слог/морeа). В практиката на man'yōgana се използват голям брой различни йероглифи — в някои изследвания се споменава около 970 различни канджи — за представяне на приблизително 90 различни японски звуко-единици (мори/мореи, близки до срички).

Например канджито 山, което означава „планина”, има китайско произношение (on'yomi) като san/zan/sen, а родно японско произношение (kun'yomi) yama. В ранните текстове местната дума „яма” често се записва с комбинация от канджи, използвани фонетично (например 耶麻, 八馬, 矢間 и т.н.), за да се разграничат местните думи от китайските заемки (漢語, kan-go), при които се използва on'yomi.

Примерно изречение

Съвременно изречение: 私はすしを食べます Watashi-wa sushi-o tabemasu („Аз ям суши“). С изписване изцяло с man'yōgana едно възможно представяне е: 和多氏巴寿司鳥他邊麻須. Това прави текста да изглежда и да се чете повече като строга комбинация от китайски знаци — затрудняващо за съвременния читател.

Защо man'yōgana остава трудно за ползване

  • Множество символи за едно и също звучене: за един и същ японски слог могат да се използват различни канджи, което създава несъгласуваност.
  • Голям брой знакове: записването на една проста сричка изисква цял канджи, често с много щрихи — писането и преписването са бавни.
  • Семантично-фонетично смесване: съчетаването на канджи за значение и канджи за звук води до нееднозначности при четенето.

Поява на кана: хирагана и катакана

За да опростят писането и четенето, японските писатели развиват по-компактни фонетични знаци — кана. Будистките монаси създават катакана, използвайки отделни части от канджи като азбучни знаци, с цел бързо записване на произношението в религиозни и учебни текстове. Жените от висшата класа често пишат скорописни, курзивни форми на канджи — тези форми постепенно се стандартизират в това, което наричаме хирагана. И двете системи възникват от man'yōgana и с времето изместват първоначалната му употреба като основна фонетична система.

Днес повечето фонетични записи в японския използват хирагана и катакана, а man'yōgana остава исторически източник и се открива в древните ръкописи и в някои специални случаи (например при игра със старинно изписване или художествена стилизация).

Ateji — употреба на канджи за звук или значение

Специален случай на използване на канджи за звуково или условно значение е т.нар. ateji. При ateji канджи се използват или заради произношението, или заради семантиката, често без връзка с разбивката на морфемите. Някои известни примери:

  • 寿司 — „суши” (като йероглифите съвпадат и в китайския, и в японския);
  • 珈琲 — кохи („кафе”), при което изписването е по-архаично и различно от китайското 咖啡;
  • 亜細亜 — Аджия (Азия), 亜米利加 — Америка, 仏蘭西 — Фурансу (Франция) — старинни изписвания на географски имена;
  • 沢山 — такусан („много“), пример за използване на канджи, които понастоящем често се възприемат и чрез читаемостта си в китайски.

В някои случаи ateji отразява романтичен или старинен стил на изписване (например 仏蘭西 за Франция), в други — прагматично удобство: канджито е по-разпознаваемо за читатели от Китай и други райони, отколкото хирагана или катакана. Затова някои чужди думи в миналото са се изписвали с канджи, които да улеснят взаимното разпознаване между културите.

Значение и наследство

Man'yōgana е ключова стъпка в историята на японската писменост: от една сложна и не напълно подходяща система (канджи) се извлича фонетичен материал, който води директно към създаването на хирагана и катакана — двете системи, които оформят начина, по който се пише съвременният японски. Въпреки че самата man'yōgana вече не е в широко всекидневно използване, нейният принос за стандартизацията на японската графична и фонетична система е фундаментален.