Ирано-иракска война | от септември 1980 г. до август 1988 г

Фон

Ситуацията в Ирак

Идеологията на Баас и иракската демография

В средата на ХХ век партиите на Баас управляват както в Сирия, така и в Ирак. Идеологията на баасизма е да обедини арабските региони и да създаде панарабска държава. Идеологията е ориентирана и към социализма. Въпреки че идеологията на Баас има националистически корени и не е свързана с религията, лидерите и политиците на Баас често използват религиозни извори, за да спечелят популярност и подкрепа от народа. Въпреки че панарабският национализъм проработи в други арабски страни като Египет, в Ирак това беше труден случай. Причината за това е разнообразието на иракското население. Заради разделението сунити - шиити и араби - кюрди Ирак се смята за една от най-трудните за управление държави. Това беше особено трудно, тъй като партията Баас беше с преобладаващо сунитско население, докато населението на Ирак, мястото, откъдето произхожда шиитският ислям, е с преобладаващо шиитско население (55 %). Президент на Ирак по това време беше Саддам Хюсеин, който пое по-голямата част от властта в свои ръце и се стремеше към силно арабско лидерство. Амбициите му да заеме водеща позиция в арабския свят бяха и ключов елемент за по-късната му атака срещу Иран.

Шатт ал-Араб

Водният път Шатт ал-Араб, граничещ с Ирак и Иран, е от решаващо значение за Ирак, тъй като е единственият му голям излаз на море. Водният път се контролира от Ирак и е бил източник на напрежение между държавите много преди иранската революция. Основната причина за напрежението около този воден път е функцията му на граница. Поради тази причина той е бил проблем между османците и Иран. След падането на Османската империя водният път се контролира от ирак. през 1969 г. обаче шах Реза отказва да плаща такси за преминаващите по него ирански кораби. Той също така започва да подкрепя кюрдски сепаратистки групи в Северен Ирак. За да спре подкрепата на Иран за кюрдите, Саддам подписва Алжирското споразумение през 1975 г. Иран спира да подкрепя кюрдите и границата е поставена по средата на водния път. Според самия Саддам една от причините да бъде принуден да подпише това споразумение е военният напредък на Иран по време на управлението на шаха. Саддам оттегля споразумението няколко дни преди нахлуването в Иран, през септември 1980 г., като се позовава на значението на водния път. Преди и по време на войната Саддам изтъква правото на Ирак върху Шатт ал-Араб, както и върху Хузестан - граничещ с Иран регион, населен предимно с ирански араби.

Заплахата от иранската революция

Панислямисткият характер на новата иранска държава е в контраст с арабския националистически контекст на Ирак. След създаването на Ислямската република в Иран светското, но авторитарно управление на Хюсеин се чувства застрашено. Голямата персийска държава представляваше заплаха за панарабската идеология на Хюсеин. Мюсюлманите шиити в Ирак вече представляваха заплаха за Саддам, като протестираха и се мобилизираха срещу режима на Баас. Положението само се влоши, след като иранските революционери призоваха иракчаните също да започнат революция. Освен тези политически заплахи Ирак беше в по-нестабилно положение от географска гледна точка.

Ситуация в Иран

Иранската революция

В Иран династията Пахлави управлява от 1925 г., след свалянето на династията Каджар. Империята на Пахлави има за цел да създаде западнала и прогресивна иранска държава. Вторият и последен монарх, шах Мохамед Реза], започва да прилага по-смели реформи, които засягат ежедневието на гражданите. В отговор на това опозицията от всички слоеве на обществото започна да се засилва. Особено духовниците насърчаваха хората да се противопоставят на западничеството и да се стремят към ислямска държава, управлявана от ислямски юристи. Хомейни е един от водещите духовници в периода на политическо напрежение. През 1977 г. тези напрежения довеждат до мащабни демонстрации и в крайна сметка до изгонването на шаха. През 1979 г. официално е създадена Ислямска република Иран, оглавявана от аятолах Хомейни. Този внезапен развой на събитията в Иран изненада повечето държави. Възходът на шиитската власт предизвиква загриженост в няколко съседни държави. Особено в Ирак, където шиитското мнозинство беше управлявано от сунитското малцинство. Притесненията бяха свързани не само с издигането на властта на духовниците. Хомейни и неговите колеги също така изразяваха желанието си да създадат ислямски държави в околните страни с мюсюлманско мнозинство. Крайната цел е била да се създаде обединена панислямска държава под управлението на Хомейни.

Военна сила

Шах Мохамед Реза е инвестирал много в модернизацията на иранската армия. Той беше изцяло подкрепян от Съединените щати, тъй като те подкрепяха антикомунистическата позиция на Иран и виждаха в това възможност да имат държава, която да подкрепя интересите на САЩ в този регион. Така шахът разширява военноморските, въздушните и сухопътните сили с модерни оръжия и внася западни инструктори за армията. По тази причина Иран става по-боеспособен от Ирак, като се вземат предвид и офицерите от армията, които са почти два пъти повече в Ирак. Революцията обаче променя драстично това военно предимство. Революционерите не разбираха нуждата от обширни доставки на въоръжение и не искаха да бъдат полицай на САЩ. Затова Хомейни и неговото управление незабавно анулираха военните договори и изпратиха западните инструктори. Поради внезапната смяна на режима моралният дух на офицерите също се понижил значително, според данни на иракското разузнаване от онова време. Хомейни създава паралелна военна сила, тъй като предишните офицери са застрашени от потенциална контрареволюция. Тези фактори са причина Иран да остане с ограничени военни сили.

 

ShattEl-Arabb, вливащ се в Персийския залив на южната граница между Ирак и Иран  


Жени, протестиращи по време на Ислямската революция в Иран, с високо вдигната снимка на Хомейни  

Войната

Иракско нашествие

Начало на инвазията

На 22 септември 1980 г. Ирак нахлува в Иран. Хюсеин е уверен, че инвазията ще се осъществи бързо, тъй като иракската армия е добре оборудвана благодарение на инвестициите на Саддам във военната сфера. Хюсеин вярва в бързата победа и поради разузнавателните доклади, според които иранската армия е неефективна след Иранската революция. По-късно ще стане ясно, че тази инвазия ще бъде от полза за Хомейни, като му позволи да елиминира своите противници и да обедини нацията си за национална отбрана В центъра на целите на Ирак е анексирането на източния бряг на водния път Шаат ал-Араб, който е бил място на многобройни гранични сблъсъци между двете държави още от края на 60-те години на ХХ век. Президентът на Ирак, Саддам Хюсеин, искаше да анексира и иранската провинция Хузестан, населена в значителна степен с ирански араби.

Битки в нападение

Ирак мобилизира много самолети за нанасяне на въздушни удари по 15 града и военновъздушни бази в Иран, включително столицата Техеран. От март 1982 г. иранските сили преминават към контранастъпление. На 29 юни 1982 г. Ирак обявява, че е изтеглил силите си от окупираната иранска територия, а границата между двете държави е възстановена в довоенното си състояние. Иранската отбрана е съсредоточена на северния фронт, за да блокира основните маршрути и да забави настъплението на иракската армия. Иран блокира темпото на иракското настъпление и постепенно иззема инициативата във войната. През септември 1981 г. Иран започва мащабна контраофанзива. В края на септември иракската обсада на Абадан е вдигната с началото на голяма контраофанзива в Абадан. На 20 април Иран отново съсредоточава сили от близо три дивизии, а голям брой революционни гвардейци, около 100 000 души, започват офанзивата "Операция Йерусалим Ал-Кудс", за да си върнат град Хорамшахр. След 25 дни на ожесточени боеве град Хорамшахр, важен пристанищен град в южната част на страната, най-накрая е отвоюван. На 10 юни Ирак предложи и едностранно въведе прекратяване на огъня, обяви, че признава продължаващата валидност на Алжирското споразумение, подписано от двете страни през 1975 г., и е готов да преговаря с Иран въз основа на признаването на основните права на Ирак.

1988 г. е годината, в която ирано-иракската война претърпява прелом. Между февруари и април двете страни използват стотици ракети, за да ударят градовете на другата страна, разгръщайки безпрецедентна "градска атака".

 

Последици

Край на войната

Войната продължава седем години и 11 месеца (от 2 септември 1980 г. до 20 август 1988 г.) и преминава последователно през четири стратегически етапа: Нападение от страна на Ирак, контранападение от страна на Иран, ирано-иракска безизходица и контранападение от страна на Ирак. Двете страни са негъвкави и изискват твърде висока цена за примирие. А Иран планира да изразходва ресурсите на цялата страна, за да участва в него, като упоритостта им да играят дълго се насърчава от огромното население и религиозния фанатизъм.

Ирано-иракската война е една от най-продължителните войни през 20-ти век. Тя беше истинска война на изтощение, пирова война без победител. Преди войната Ирак разполагаше с валутни резерви в размер на 37 милиарда щатски долара. В края на войната външният му дълг е над 70 млрд. щатски долара, от които над 40 млрд. щатски долара са дългове за оръжие към западните държави и Съветския съюз, а 30 млрд. щатски долара са заеми към други арабски държави.

В Ирак загинаха 180 000 души, 250 000 бяха ранени, а преките загуби възлизаха на 350 милиарда долара (включително военни разходи, военни щети и икономически загуби). Иран също дължи 45 млрд. долара външен дълг, има 350 000 смъртни случая и повече от 700 000 ранени, а 200 000 жени само в Техеран са загубили съпрузите си; преките загуби са 300 млрд. долара. Войната е върнала назад плановете за икономическо развитие на двете страни с поне 20-30 години. Битката нанесе тежки поражения на двете страни, като спря икономическия растеж, намали износа на петрол и причини смъртта на милиони хора. В резултат на това Ирак е обременен и с голям дълг, възлизащ на 14 млрд. долара само за Кувейт. Това беше една от причините Саддам Хюсеин да нахлуе в Кувейт.

В края на войната държавната граница между двете страни е възстановена в предвоенното си положение.

Следвоенна ситуация

Посредничеството на международната общност се проваля на няколко пъти. Иран и Ирак не приемат посредничеството на ООН до юли 1988 г., а официалното примирие приключва през август. От гледна точка на международните фактори намесата на САЩ и Съветския съюз обрича войната на неубедителна и продължителна от самото начало, което ограничава значимите резултати и предизвиква неоправдани дълготрайни социални и политически проблеми.

Съединените щати и Съветският съюз имаха сходна позиция по отношение на ирано-иракската война: и двете страни възприеха политиката на неутралитет и баланс на силите и се опитаха да поддържат равновесието на силите и от двете страни. И двете страни ухажваха и потискаха Иран, но имаше различия в тактиката. Както Ирак, така и Иран се намират в района на Персийския залив, който е изключително важен в глобалната стратегия на Съединените щати и Съветския съюз. Въпреки че Съединените щати и Съветският съюз обявиха неутралитет и не участваха пряко в региона на Персийския залив, те се групираха със своите съюзници. Те се възползваха от възможността на войната, за да засилят конкуренцията в региона на Персийския залив и да се изтласкат взаимно за собствена национална изгода.

Други факти

Войната между Иран и Ирак е международна интерпретация на тази война и има различни заглавия в зависимост от държавата. В Иран тя е известна като "иракска инвазия", "свещена война на съпротивата" или "иранска революционна война", а в Ирак - като "кадисия на Саддам Хюсеин". Войната по същество е осемгодишен пряк военен конфликт между Иран и Ирак.

Когато и двете страни са блокирани в хода на битката, те решават да саботират конвоите с доставки на всяка от страните и много кораби от други държави претърпяват загуби. Тъй като ирано-иракското нападение на кораби засегна интересите на невоюващи страни, през ноември и декември 1986 г. Кувейт, Съединените щати, Съветският съюз, Китай, Франция и Обединеното кралство, петте постоянни членки на Организацията на обединените нации, предложиха да наемат кораби и да изпълнят изискванията за ескорт.

И Ирак, и Иран понасят тежки загуби във войната. В допълнение към конвенционалните военни действия те положиха допълнителни усилия за унищожаване на логистичните и икономическите съоръжения на противника, като атакуваха градове, кораби и петролни находища. Данните съобщават също, че срещу цивилното население са използвани химически оръжия.

 

Свързани страници

• Персийски залив
• Война в Залива