Ирано-иракската война е война между въоръжените сили на Ирак и Иран, продължила от септември 1980 г. до август 1988 г. Често е наричана и Война в Персийския залив, термин, който по-късно се свързва и с Войната между Ирак и Кувейт през 1990–1991 г., когато в конфликта влизат и Съединените щати. Конфликтът през 1980–1988 г. оставя дълбоки политически, икономически и човешки последици в региона и по света.

Причини

Войната започва, когато Ирак нахлува в Иран на 22 септември 1980 г., след дълъг период на гранични спорове и политическо напрежение. Сред основните причини са:

  • Спор за контрол над водите и границата в делтата на река Шат ал-Араб и достъпа до пристанище Хормуз.
  • Териториални претенции спрямо иранската провинция Хузестан, където живее значителна арабска общност и има важни нефтени находища.
  • Политически мотиви: иракското ръководство, водено от режима на Саддам Хюсеин, се стреми да възползва от тежката вътрешна криза в Иран след Ислямската революция (1979) и да отслаби новия режим, който открито призовава за сваляне на съседни режими.
  • Идеологически и регионални амбиции: движението на Баас и идеята за арабски национализъм имали за цел да разширят влияние в региона, а Иран под аятолах Хомейни провежда реваншистка и ислямистка външна политика, която тревожи съседите.

Ход на войната

Ирак започва кампанията с бърза инвазия и в началото успява да превземе части от иранската територия, включително провинция Хузестан. Въпреки това иранските сили скоро спират настъплението и успяват да върнат територии чрез контраофанзиви. През следващите години конфликтът се превръща в продължителна окопна война с голям брой фронтове и ограничени териториални промени.

Характерни фази и особености на войната:

  • Първоначална офанзива на Ирак (1980–1981), опит за бърз разгром на иранските сили.
  • Ирански контраатаки и масови „човешки вълни“ (особено в средата на 1980-те), при които се използваха големи броеве неопитни или доброволчески части, включително религиозни милиции.
  • Зараждане на окопна, позиционна война по подобие на Първата световна — траншейни системи, артилерийски обстрели, минирани области и широко използване на пехота и бронетехника.
  • Морска фаза — „танкерната война“: атаки срещу нефтени танкери и корабоплаване в Персийския залив, което засегна световните енергийни доставки и доведе до интервенции на чужди флоти.
  • Кулминация и прекратяване: след продължителни военни усилия, изтощение и международен натиск, Съветът за сигурност на ООН приема резолюция 598 (1987), която в крайна сметка води до примирие на 20 август 1988 г.; формално спиране на огъня и размяна на военнопленници продължават години след това.

Операции, оръжия и тактики

Войната бе водена с широк спектър от съвременни за времето оръжия: танкове, артилерия, авиация, бойни кораби и зенитни системи. Използвани бяха и по-специални тактики:

  • Масирани наземни атаки и обсада на ключови градове (например обсадата на Абадан и битките край Хузестан).
  • Авионабези и атаки срещу стратегически цели от двете страни.
  • Атаки срещу цивилна инфраструктура и нефтени обекти, които имаха икономически и психологически ефект.

Химически оръжия и военни престъпления

По време на конфликта Ирак използва химически оръжия срещу ирански войски и цивилни. Тези атаки включват програмирани нападения с газове, които доведоха до масови жертви и дълготрайни здравни последици за пострадалите. Ирано-иракската война се помни и с обвинения за използване на забранени средства и други военни престъпления.

Международна намеса и външна подкрепа

Ролята на големите сили и регионалните държави е ключова. По време на Студената война както Съединените щати, така и Съветският съюз имат интереси в региона и влияят върху конфликта:

  • Преди революцията в Иран САЩ са силен външен съюзник на иранския шах и продават оръжие на режима на Шахът Мохамед Реза Пахлави. След революцията отношенията се променят драстично.
  • Ирак получава значителна военна и финансова помощ от арабските държави — особено от страни като Кувейт и Саудитска Арабия — които виждат в Ирак буфер срещу иранския режим.
  • И Съветският съюз, и САЩ през различни периоди доставят оръжие или позволяват транзит на военни стоки към Ирак; в същото време доставките към Иран са по-ограничени и често тайни (включително скандалът „Иран-контра“, при който през 1980-те САЩ тайно продават оръжие на Иран в замяна на посредничество по въпроси).
  • Други страни — Франция, Китай, Великобритания, Западна Германия — също имат различни форми на участие чрез продажба на оръжие, обучение или финансови помощи.

Загуби и последици

Войната причини огромни човешки и материални загуби. Обобщено:

  • Жертви: общо между стотици хиляди до около един милион загинали и ранени — включително голям брой цивилни. Точните цифри варират, но конфликтът е един от най-кървавите за края на XX век.
  • Икономическо поражение: двата режима изразходват голяма част от националните си ресурси за войната — разрушение на инфраструктура, спад на нефтени приходи и дългове към чуждестранни кредитори.
  • Политически последици: конфликтът подсилва авторитаризма в Ирак и ускорява милитаризацията на обществото. В Иран войната подпомага консолидирането на волята на ислямското революционно ръководство и маргинализира опозицията.
  • Регионални ефекти: промяна в баланса на силите в Персийския залив, засилен страх от регионална ескалация и дълготраен спад в доверието между държавите в Близкия изток.

Наследство и значение

Ирано-иракската война оставя дълготрайни следи в международната политика и практиките по военна етика. Използването на химически оръжия и нападенията срещу цивилната инфраструктура довеждат до нови призиви за стриктно прилагане на конвенциите за забрана на такива оръжия и за по-строг международен контрол.

В исторически план конфликтът подготвя почвата за по-нататъшни регионални конфликти — включително напрежението, което води до инвазията на Ирак в Кувейт и до Първата война в Залива. Последствията от войната се усещат и днес — политическата карта на Близкия изток, регионалните алианси и военните доктрини носят белезите на този дълъг и изтощителен конфликт.

През цялото време международните организации и държави призовават за мир. Въпреки няколкото призива на Съвета за сигурност на ООН за прекратяване на бойните действия, двете страни воюват до 20 август 1988 г.; последните военнопленници са разменени години по-късно. В хода на конфликта и след него много аспекти — от използването на оръжия до международната отговорност — остават предмет на изследване и съдебни и политически спорове.