Бопалска катастрофа 1984 газовата трагедия в Бхопал, Индия

През 70-те години на миналия век индийското правителство започва да провежда политики за насърчаване на чуждестранните компании да инвестират в местната индустрия. От Union Carbide Corporation (UCC) е поискано да построи завод за производство на Севин - пестицид, който се използва често в цяла Азия. Като част от сделката индийското правителство настоява значителен процент от инвестицията да дойде от местни акционери. Самото правителство имаше 22% дял в дъщерното дружество на компанията, Union Carbide India Limited (UCIL) [1]. Компанията построи завода в Бопал заради централното му местоположение и достъпа до транспортна инфраструктура. Конкретният терен в рамките на града е бил зониран за лека промишленост и търговска употреба, а не за опасна индустрия. Първоначално заводът е бил одобрен само за формулиране на пестициди от съставни химикали, като MIC, внасяни от компанията майка, в относително малки количества. Натискът на конкуренцията в химическата промишленост обаче кара UCIL да приложи "обратна интеграция" - производство на суровини и междинни продукти за формулиране на крайния продукт в рамките на едно предприятие. Това по своята същност е по-сложен и опасен процес [2].

През 1984 г. заводът произвежда Севин с една четвърт от производствения си капацитет поради намаленото търсене на пестициди. Широко разпространените неурожаи и глад на субконтинента през 80-те години на ХХ в. водят до увеличаване на задлъжнялостта и намаляване на капитала, който земеделските производители могат да инвестират в пестициди. През юли 1984 г. на местните мениджъри е наредено да затворят завода и да го подготвят за продажба поради намалената рентабилност [3]. Когато не е намерен готов купувач, UCIL планира да демонтира основните производствени единици на предприятието, за да ги изпрати в друга развиваща се страна. Междувременно заводът продължава да работи с оборудване и процедури за безопасност, които са далеч под стандартите, установени в сродния му завод в Института, Западна Вирджиния. Местното правителство е било наясно с проблемите с безопасността, но се е въздържало да наложи тежко бреме на промишлената безопасност и контрола на замърсяването върху изпитващата затруднения индустрия, тъй като се е страхувало от икономическите последици от загубата на такъв голям работодател [3].

На 2 декември 1984 г., в 23:00 ч., докато повечето от милионното население на Бопал спят, оператор в завода забелязва малък теч на метилов изоцианат (MIC) и нарастващо налягане в резервоар за съхранение. Скруберът за вентилационни газове, устройство за безопасност, предназначено да неутрализира токсичните изхвърляния от системата MIC, е бил изключен три седмици преди това [3]. Очевидно дефектен клапан е позволил на един тон вода за почистване на вътрешните тръби да се смеси с четиридесет тона MIC [1]. От 30-тонен хладилен агрегат, който обикновено служи като предпазен компонент за охлаждане на резервоара за съхранение на MIC, е била източена охладителната течност, за да се използва в друга част на централата [3]. Налягането и топлината от интензивната екзотермична реакция в резервоара продължават да нарастват. Системата за безопасност на газовия факел беше излязла от строя в продължение на три месеца. Около 1.00 ч. на 3 декември около централата се разнесе силен тътен, тъй като предпазният клапан се отпуши, изпращайки шлейф от газ MIC в ранната сутрин [4]. В рамките на няколко часа улиците на Бхопал са осеяни с човешки трупове и трупове на биволи, крави, кучета и птици. По приблизителни оценки 3800 души загиват незабавно, предимно в бедняшката колония от бедняци, намираща се в непосредствена близост до завода UCC [1,5]. Местните болници скоро са препълнени с ранени, като кризата се усложнява допълнително от липсата на познания за това какъв точно е бил газът и какви са били последиците от него [1]. Това се превръща в една от най-тежките химически катастрофи в историята, а името Бхопал става синоним на индустриална катастрофа [5].

Оценките за броя на хората, загинали през първите няколко дни в резултат на въздействието на шлейфа от централата UCC, достигат 10 000 души, а през следващите две десетилетия се съобщава за 15 000 до 20 000 случая на преждевременна смърт [6]. Индийското правителство съобщава, че повече от половин милион души са били изложени на въздействието на газа [7]. Няколко епидемиологични проучвания, проведени скоро след аварията, показват значителна заболеваемост и повишена смъртност сред изложеното на въздействието на газа население. В таблица Таблица1.1. са обобщени ранните и късните ефекти върху здравето. Тези данни вероятно не отразяват в достатъчна степен истинските мащаби на неблагоприятните последици за здравето, тъй като много от изложените на въздействието на газа лица са напуснали Бхопал непосредствено след аварията и никога не са се върнали, поради което са били изгубени за проследяване [8].

Заводът в Бхопал, където се случи катастрофата, започва да произвежда "карбарил" през 1977 г. Карбарилът се използва главно като инсектицид. Първоначално производството е 2 500 тона годишно. Това не е било проблем, тъй като заводът е бил проектиран за производство на 5 000 тона. В началото на 80-те години карбарилът не се продава много добре. По тази причина собствениците на завода започват да намаляват разходите. Това включва наемане на по-малко хора, по-рядко извършване на поддръжка и използване на части, изработени от по-нисък клас стомана. Обмисля се и затварянето на завода. Когато се случва катастрофата, заводът не произвежда, тъй като на пазара има излишък от материали.

Съществува и теория, свързана с това, според която собственикът на компанията "Юнион Карбид" (ЮКК) е направил това нарочно, за да предизвика правителството да го накаже. Както всички знаем обаче, той отдавна е избягал, използвайки корупцията в индийското правителство по това време в своя полза.

Катастрофата се случи, защото в метилизоцианата попадна вода. В резултат на тази реакция температурата в резервоара се е повишила и е достигнала над 200 °C (392 °F). Налягането е било по-голямо от това в резервоара. Резервоарът е имал две места за възстановяване на газа. В резултат на това в околната среда са били освободени големи количества токсични газове. Тръбите не са били добре поддържани. Цялото съдържание на резервоара е било освободено в рамките на около два часа. Водата е попаднала в резервоара поради поредица от събития. Резервоарът е бил лошо поддържан. При почистването на резервоара в него е навлязла вода.

Съществуват различни теории за това как водата може да попадне в резервоара. По онова време работниците са почиствали тръбите с вода и според някои твърдения поради лошата поддръжка на машините, течащите клапани и използването на некачествени компоненти за изработката на машините е станало възможно водата да изтече в резервоар 610. През месец декември 1985 г. в. "Ню Йорк таймс" съобщава, че според ръководителите на завода хипотезата за този път на проникване на водата е била проверена в присъствието на официални следователи и е установено, че е отрицателна. ОЦК също така твърди, че този маршрут не е бил възможен и че става въпрос за акт на саботаж от страна на "недоволен работник", който е вкарал вода директно в резервоара. Вж. също,http://www.hindustantimes.com/bhopal/cbi-probe-into-gas-tragedy-baseless-and-malicious-says-counsel-of-indian-convict/story-cCzHAuxf6V6bA6vYFwFwPL.html. Разследващият екип на дружеството обаче не открива доказателства за необходимата връзка.

Докладите от 1985 г. дават представа за това какво е довело до бедствието и как се е развило то. Докладите обаче се различават по отношение на подробностите.

• Възможен корозиращ материал в тръбопроводите
• Слаба поддръжка след спирането на производството в началото на 80-те години на миналия век
• Отказ на няколко системи за безопасност (поради лоша поддръжка и правила).
• Системите за безопасност са изключени, за да се спестят пари - включително охладителната система на резервоара MIC, която сама по себе си би предотвратила катастрофата.
• Промени в дизайна на завода от страна на индийските инженери, за да се спазят правителствените разпоредби и икономическият натиск за намаляване на разходите.

Проблемът се задълбочава от разположението на централата в близост до гъсто населен район, несъществуващите планове за бедствия и недостатъците в здравеопазването и социално-икономическите условия Факторите, довели до изтичането на газ, включват:

• Използване на опасни химикали (MIC) вместо по-малко опасни.
• Съхраняване на тези химикали в големи резервоари вместо в над 200 стоманени варела.

съдействие. Анализът показва, че страните, отговорни за мащабите на бедствието, са двамата собственици - корпорация "Юнион Карбайд" и правителството на Индия, а донякъде и правителството на щата Мадхя Прадеш.

Между 3500 и 25 000 души умират в резултат на контакт с облака от токсичен газ. До 500 000 души са били ранени. Много от уврежданията са трайни. Някои от химикалите са довели до вродени дефекти. Цифрите варират толкова много, защото няма точни данни за това колко хора са живели в района на завода. Около 100 000 души са живеели в радиус от 1 км около централата, където е станала катастрофата. Собственикът на завода, UCIL, е мажоритарна собственост на UCC, като 49,1 % от акциите се държат от контролирани от индийското правителство банки и индийската общественост. През 1989 г. UCC плаща 470 млн. долара (929 млн. долара в долари за 2017 г.) за уреждане на съдебни спорове, произтичащи от катастрофата. През 1994 г. UCC продава своя дял в UCIL на EverReady Industries India Limited (EIIL), която впоследствие се слива с McLeod Russel (India) Ltd. EverReady приключва почистването на обекта през 1998 г., когато прекратява 99-годишния си договор за наем и предава контрола върху обекта на правителството на щата Мадхя Прадеш. Дау Кемикъл Къмпани купува UCC през 2001 г., седемнадесет години след бедствието.

В Окръжния съд на Бопал, Индия, са заведени граждански и наказателни дела срещу ОЦК и Уорън Андерсън, главен изпълнителен директор на ОЦК по време на катастрофата.[7][8] През юни 2010 г. седем бивши служители, включително бившият председател на ОЦК, са осъдени в Бопал за причиняване на смърт по непредпазливост и са осъдени на две години затвор и глоба от около 2000 долара за всеки, максималното наказание, позволено от индийското законодателство. Осми бивш служител също е осъден, но умира преди произнасянето на присъдата[2]. Андерсън умира на 29 септември 2014 г.[9].

През 1998 г. Върховният съд на Индия постигна споразумение с Union Carbide: Тя трябва да плати 470 милиона щатски долара на индийската държава. По това време Union Carbide реализира оборот от около 9,5 млрд. долара, което е 20 пъти повече от тази сума. В замяна на това нямаше да има по-нататъшно съдебно преследване. Само много малка част от парите всъщност достигнаха до жертвите.

Теренът, където се намира централата, все още е замърсен с живак и други канцерогенни вещества. Компанията Dow Chemical, която е собственик на Union Carbide, отказва да обеззарази почвата. Грийнпийс изчислява, че обеззаразяването би струвало само около 30 млн.

На 3 декември 1984 г. от завод за пестициди в Бопал, Индия, изтекоха повече от 40 тона газ метил изоцианат, който причини смъртта на най-малко 3800 души и доведе до значителна заболеваемост и преждевременна смърт на още хиляди. Дружеството, участвало в най-тежката промишлена авария в историята, незабавно се опита да се освободи от правна отговорност. В крайна сметка тя постигна споразумение с индийското правителство с посредничеството на Върховния съд на тази страна и пое морална отговорност. Тя изплати обезщетение в размер на 470 млн. долара - сравнително малка сума, основана на значително подценяване на дългосрочните последици за здравето от излагането и на броя на изложените хора. Бедствието показа необходимостта от приложими международни стандарти за екологична безопасност, превантивни стратегии за избягване на подобни аварии и готовност за промишлени бедствия.

След катастрофата Индия преживява бърза индустриализация. Въпреки че са настъпили някои положителни промени в правителствената политика и поведението на няколко промишлени предприятия, продължават да съществуват големи заплахи за околната среда от бързия и слабо регулиран промишлен растеж. В цяла Индия продължава да се наблюдава широко разпространено влошаване на състоянието на околната среда със значителни неблагоприятни последици за човешкото здраве.

През декември 2004 г. се навършиха 20 години от масивното изтичане на токсичен газ от химическия завод на корпорацията "Юнион Карбайд" в Бопал, щата Мадхя Прадеш, Индия, при което загинаха повече от 3800 души. В настоящия преглед се разглеждат последиците за здравето от излагането на въздействието на бедствието, правната реакция, извлечените поуки и дали те се прилагат на практика в Индия по отношение на индустриалното развитие, управлението на околната среда и общественото здраве.