Зимното слънцестоене е астрономическият момент, когато Слънцето достига най-южната (или най-северната) си видима позиция спрямо екватора и започва да се връща обратно към екватора — оттам идва усещането за „застой“ на движението му на небето.

Какво представлява явлението

Земята обикаля около Слънцето, като оста ѝ е наклонена спрямо равнината на орбитата. Поради този наклон слънчевите лъчи достигат до различни ширини под различен ъгъл всеки ден. В определени моменти от годината Слънцето е «над» дадена ширина перпендикулярно на земната повърхност — това е моментът на слънцестоенето или равноденствието за съответната ширина (перпендикулярно на и географска ширина).

На пролетното и есенното равноденствие Слънцето преминава точно над екватора. При юнското слънцестоене Слънцето е над Тропика на Рака, около 23,5° северна ширина, а при декемврийското — над Тропика на Козирога, около 23,5° южна ширина. Тези 23,5° са приблизителната стойност на наклона на оста на Земята (по-точно ~23,44°).

Кога се случва

В Северното полукълбо зимното слънцестоене обикновено настъпва около 21 декември (в някои години на 20, 22 или рядко 23 декември). За Южното полукълбо „зимно слънцестоене“ по същия смисъл е около 21 юни. На практика датата и точният момент варират леко заради неравномерността на движението на Земята по своя елипсовиден път и справянето с високосните години.

При зимното слънцестоене в Северното полукълбо денят е най-кратък, а нощта — най-дълга. Обратно, в Южното полукълбо това е най-дългият ден в годината и най-късата нощ.

Причини

  • Главната причина е наклонът на земната ос — той определя коя част от планетата получава повече директна слънчева радиация.
  • В резултат на наклона точката, над която Слънцето се намира в зенита, преминава между Тропика на Козирога и Тропика на Рака в течение на годината.
  • Поради този наклон и орбиталните особености някои географски райони (например над Арктическия кръг) изпитват полярна нощ в периода около зимното слънцестоене, докато в противоположното полукълбо има полярен ден.

Етимология

Думата „слънцестоене“ идва от латински — Sol (слънце) и sistere (спирам, застопорявам, не се движа). Образно казано, при слънцестоенето изглежда, че движението на Слънцето „спира“ и след това се обръща в противоположна посока.

Културно и историческо значение

Зимното слънцестоене е белязано в много култури и религии: празнувано е като време на възраждане на слънцето, начало на нов цикъл, чествания свързани с плодородието и събирането на общности. Понеже се пада около най-късия ден, много древни обреди и модерни празници (някои зимни празници и традиции) са свързани с този момент.

От 1582 г., когато папа Григорий XIII въвежда Григорианския календар, датите за григорианската година са стандартизирани, но точният астрономически момент на слънцестоенето продължава да зависи от небесната механика и може да варира по време и дата.

След слънцестоенето

След зимното слънцестоене дните започват да се удължават в съответното полукълбо — това е видимият ефект на „връщането“ на Слънцето към екватора и нарастването на часовете дневна светлина.