Партизанин — дефиниция, правен статус и критерии по международното право

Партизанинът е въоръжен боец, който не е част от редовните войски на дадена страна или държава. Терминът идва от италиански език, където означава член на политическа партия. В международното право няма отделен, специален правен статут, наречен „партизанин“ — вместо това правото разглежда въоръжените лица по критериите за статут на комбатант и на военнопленник (POW). Правото на въоръжените конфликти (международното хуманитарно право) използва набор от условия, за да определи дали дадено лице има права и защити като комбатант и военнопленник, ако бъде заловено.

Правен източник

Ключовите правила са в Женевските конвенции от 1949 г. и в Допълнителните протоколи от 1977 г. Особено важен е Допълнителен протокол I (1977), който урежда статута на въоръжените сили и на нерегулярните въоръжени групи в международни въоръжени конфликти. Протоколите уточняват кога нерегулярните бойци (включително партизани и съпротивителни движения) могат да се ползват от статут на комбатант и следователно от защита като военнопленници при залавяне.

Критерии за признание като военнопленник/комбатант

Допълнителният протокол I дефинира изискванията, които нерегулярните въоръжени групи следва да изпълняват, за да им бъде признат статут на комбатант. Традиционно се използват четири основни критерия:

1. Ясна командна структура: организациите следва да имат лице или орган, който поема отговорност и упражнява командване.
2. Разпознаваем отличителен знак: членове на групата трябва да носят постоянен или друг вид отличителен знак (например униформа или емблема), който е видим отдалеч и позволява разграничаване от цивилното население.
3. Открито носене на оръжие: бойците трябва да носят оръжията си открито, така че да бъдат ясно разпознаваеми като въоръжени лица по време на операциите.
4. Спазване на законите и обичаите на войната: при водене на военни операции лицата трябва да действат в съответствие с международните правила — например да избягват атаки срещу цивилни и да третират пленените хуманно.

През 1977 г. Допълнителните протоколи уточниха и развиха тези критерии. Те също така предвидиха, че в някои специфични обстоятелства е достатъчно бойците да носят оръжията си открито само по време на конкретни военни действия, а не през цялото време. Важно е да се отбележи, че тези разпоредби важат основно за международни въоръжени конфликти; при вътрешни (неинтернационални) въоръжени конфликти приложимите норми са различни (общи гаранции на Хага и Женевските конвенции, Общоприетите правила и Допълнителен протокол II), които не дават същия механизъм за придобиване на статут на комбатант и военнопленник.

Практически последици и значение

Ако дадено лице отговаря на критериите и бъде признато за комбатант/военнопленник, то при залавяне се ползва от широк набор от права по Женевските конвенции: хуманно третиране, забрана на смъртни наказания без съдебен процес, защита от насилие и т.н. Комбатантите имат и т.нар. „комбатантски имунитет“ — те не подлежат на наказателно преследване за участие в вражески военни действия, които са в съответствие с международното право.

Ако обаче лицето не изпълнява критериите (напр. действително се прикрива сред цивилни, не носи отличителен знак и не носи оръжие открито), то може да бъде разглеждано като „незаконен“ или „неформален“ бойец. В такъв случай държавата-заловила го може да го третира като цивилен, за да бъде подложен на наказателно преследване за враждебни действия. Въпреки това и в тези случаи основните правила за хуманно отношение остават задължителни: забрана на мъчения, произволни убийства и унизително отношение, както и право на справедлив процес.

Процедури при съмнение и практическа реалност

В случаи на съмнение относно статута (дали дадено лице е комбатант или не), международното право препоръчва лицето да се третира като военнопленник до вземане на решение от компетентен орган или трибунал. На практика при партизански и партизаноподобни движения възникват трудности: носенето на постоянен отличителен знак може да бъде непрактично или опасно за бойците, а воденето на асиметрична война води до ситуации, в които разграничаването между бойци и цивилни е затруднено. Затова определянето на статут често става предмет на спорове и международна критика.

Исторически бележки

В историята много движения за съпротива (напр. втората световна война) са се борили за признаване на своя статут, като отношението на държавите-окупатори към партизаните е било различно и често жестоко. След войната и след приемането на Допълнителните протоколи законовите рамки за защита и за критерии на статута бяха уточнени с цел намаляване на злоупотребите и защита на цивилните.

В резюме: „партизанин“ е понятие с историческо и социално значение, но в юридически план оценката дали един партизанин има правата на комбатант и военнопленник зависи от изпълнението на определени критерии, залегнали в международното хуманитарно право и доразвити в Допълнителните протоколи от 1977 г. Независимо от статута, основните хуманитарни задължения (забрана на мъчение, право на справедлив процес и др.) остават задължителни за всички страни в конфликта.

Търсене по буква