Италианска Либия: история на италианската колония и съпротивата (1911–1947)

Италианска Либия е колония на Кралство Италия от 1911 г. до (официално) 1947 г. Присъединяването става след войната с Османската империя (Итало‑турската война) през 1911–1912 г., когато Италия окупира областите Триполитания и Киренаика и постепенно утвърждава своя контрол над територията, известна по‑късно като Либия. След анексирането много либийски общности, особено в селските райони и в пустинните оазиси, оказват организирана съпротива срещу колониалната власт.

Ранни фази на съпротивата и Първата световна война

Италианската окупация среща продължила продължително време отпор от страна на местните мюсюлмани и племена. През голяма част от 1910‑те и по време на Първата световна война конфликтът е локализиран, но периодично ескалира — особено в Киренайка, където влияние упражнява религиозното и политическо движение на династията на сенусите. Италианските администрации привличат и заселници, които в комбинация с репресии задълбочават напрежението.

Фашистката политика и кампанията за „умишлено умиротворяване” (1922–1931)

Боевете се засилват, след като диктаторът Бенито Мусолини идва на власт в Италия. През 1922 г. големи фигури от либийския обществен и религиозен живот, сред които бъдещият крал Идрис, търсят убежище в чужбина — Идрис бяга в Египет. От 1922 г. до 1928 г. италианските сили под командването на генерали като Бадолио водят продължителни военни операции срещу въстаниците.

Наследникът на Бадолио на бойното поле, маршал Родолфо Грациани, получава мандат от Мусолини да смаже либийската съпротива и приложените мерки добиват силно репресивен характер. В практиката това означава широкомащабни операции, в които са използвани авиация и мобилни части, депортации на села, концентрационни райони и държавен контрол над хранителните и водните ресурси — всичко с цел да се отсече връзката между бунтовниците и цивилното население. Някои източници отбелязват, че действията включват и тежки нарушения на международното право и обвинения в военни престъпления.

В центъра на въоръжената съпротива в Киренайка се откроява шейх Омар Мухтар — шейх от редиците на сенусите, който организира партизанска война и става символ на либийската съпротива. След продължителна кампания италианските сили успяват да го заловят на 15 септември 1931 г.; след бърз военен съд той е екзекутиран в Бенгази. Екзекуцията му бележи край на масовата и организирана съпротива, но спомага за превръщането му в национален герой и символ на борбата за независимост.

Колониална администрация, депортирания и социални последици

След примирието на 3 януари 1928 г. и особено след залавянето на Мухтар италианската политика преминава към пълно установяване на контрол чрез масови депортации и концентрация на населението в Северна Киренайка. Целта е да се лишат бунтовниците от подкрепа и логистична база. По оценки на историците десетки хиляди либийци са били разселени, лишени от земя и поминък, а много общности претърпяват значителни човешки загуби и разруха.

През 1930‑те години колониалната администрация работи за административна и икономическа интеграция на територията: провеждат се строителни и инфраструктурни проекти, създават се италиански заселнически колонии и аграрни поселения, а политиките на „италианизация” целят асимилация и засилване на италианското присъствие. Отделно, движението на сенусите и техният лидер шейх Идрис постепенно се превръщат в основен организатор на политическата опозиция към италианската власт.

Втората световна война и край на колониалното владение (1940–1947)

По време на Втората световна война Либия става център на сраженията в Северна Африка — италиански и впоследствие германски части използват територията като база в конфликта срещу британските и съюзническите сили. След серия от военни кампании (включително операциите на Ромел и последващите съюзнически настъпления) през 1943 г. италианската окупация практически приключва, а територията преминава под контрол на британски и френски военни администрации до края на войната и след това.

По мирния договор след Втората световна война (Парижки мирен договор, 1947) Италия официално се отказва от всички свои колониални претенции, включително върху Либия. Това поставя основата за международно призната ерация на либийската независимост, която окончателно се реализира през 1951 г., когато бившите провинции (Триполитания, Киренайка и Фецан) се обединяват в Обединено кралство Либия под управлението на Идрис.

Наследство и значение

• Италианската колонизация оставя дълбоки следи в демографията, земевладелието и градската инфраструктура на Либия; много либийски общности изпитват трайни социални и икономически последици от депортациите и конфискациите.
• Репресиите срещу сенусите и екзекуцията на Омар Мухтар стават ключови моменти в националната памет и впоследствие са използвани като символи на борбата за независимост.
• Историята на италианската Либия е и пример за по‑широкия модел на европейско колониално управление в Северна Африка — съчетание от военна сила, икономически интереси и опити за културна асимилация.

Днешните исторически оценки на периода варират, но повечето изследвания подчертават както мащаба на насилието и репресиите, така и дългосрочните ефекти върху либийското общество, които се усещат дълго след края на формалната италианска власт.

Търсене по буква