Ирландски лос

Описание

Megaloceros giganteus се появява за първи път преди около 400 000 години. Той е бил висок около 2,1 м в раменете и е имал най-големите рога от всички известни елени (максимум 3,65 м от върха до върха и тегло до 40 кг).

По размер на тялото си ирландският лос се равнява на живия подвид лос (Alces alces gigas) като най-големия известен елен. Ирландският лос е достигал маса от около 450-600 kg, като големите екземпляри са тежали 700 kg или повече, приблизително колкото лоса от Аляска. Значителна колекция от скелети на M. giganteus се намира в Природонаучния музей в Дъблин.

Еволюция на размера на рогата

Размерът на рогата на ирландския лос е характерен и има няколко теории за тяхната еволюция. Една от тях гласи, че под въздействието на постоянния и силен полов подбор рогата им са се увеличили, защото мъжките са ги използвали в битките за достъп до женските. Предполага се също така, че в крайна сметка те са станали толкова тромави, че ирландските лосове не са могли да водят нормален начин на живот и затова са изчезнали. Това е пълна глупост, защото нито един вид не оцелява толкова дълго, ако не е ефективен в своето местообитание. Освен това много други представители на плейстоценската мегафауна са изчезнали в рамките на няколко хиляди години след края на ледниковия период. Ирландският лос не е по-различен в това отношение.

По-големите видове елени имат рога, които са повече от пропорционално по-големи. Това се дължи на алометрията или на различния темп на растеж на размера на тялото и размера на рогата по време на развитието. Това предполага, че рогата на предците на вида са били големи още в началото. Гулд стига до заключението, че големият размер на рогата и позицията им върху черепа са се запазили в голяма степен благодарение на сексуалния подбор. Въпреки че не са били подходящи за борба между мъжки, те са били идеални за сплашване на съперници или за впечатляване на женски. За разлика от другите елени M. giganteus дори не е трябвало да обръща главата си, за да представи рогата си по най-добрия начин, а е можел да го направи, като просто гледа право напред.

Изчезване

Теориите за изчезването на мегафауната от ледниковия период са два вида. Едната е, че климатичните промени са били първостепенна причина, а другата твърди, че ловът на човека е бил първостепенна причина. Вероятно и двете причини са допринесли за това.

За образуването на рогата са необходими големи количества калциеви и фосфатни съединения, поради което за масивните структури на ирландския лос са необходими големи количества от тези минерали. Мъжките екземпляри (и мъжките елени като цяло) са задоволявали това изискване отчасти от костите си, като са ги попълвали от хранителните растения след израстването на рогата или са възстановявали хранителните вещества от изхвърлените рога (както е наблюдавано при съществуващите елени). По този начин във фазата на растеж на рогата гигантските елени са страдали от състояние, подобно на остеопорозата.

Когато климатът се променя в края на последния ледников период, растителността в местообитанието на животното също се променя. Въпреки това най-новият екземпляр от M. giganteus в Северен Сибир, датиран отпреди 8000 години - доста след края на последния ледников период - не показва признаци на хранителен стрес. Те произхождат от регион с континентален климат, където предложените промени в растителността (все още) не са настъпили.

Изчезването на местните популации на ирландските лосове не е изненадващо, тъй като със затоплянето на климата те са били разделени една от друга от водата. Ситуацията не е толкова ясна за ирландските лосове в континентална Евразия на изток от Урал. Комбинацията от човешко присъствие покрай реките и бавното намаляване на качеството на местообитанията във високопланинските райони е поставила последния ирландски лос пред избора на добро местообитание, но със значителен ловен натиск, или общо отсъствие на хора в неоптимално местообитание.