Връзването на краката е стар китайски обичай, при който краката на момичетата се увиват с плат, за да не растат с възрастта. Според някои китайски легенди хората започнали да връзват женските крака още при династията Шан (1700–1027 г. пр. Хр.). В писмените извори обаче се казва, че връзването на краката е започнало в двора на династия Сун (960–1279 г.). То продължава до началото на XX в., когато е забранено от Китайската народна република.

Произход и историческо разпространение

Практиката първоначално се свързва с дворовите среди и идеалите за красота, които възхваляват миниатюрността и крехкостта. С времето обаче тя се разпространява и сред други социални слоеве: връзването става символ на по-висок социален статус, защото предполага, че жената не трябва да извършва тежък физически труд. Така вързани крака стават знак за елегантност и добър бракосъчетателен потенциал, а през XVII в. практиката достига широк обхват и сред по-ниските класи.

Как се извършва връзването — метод и възраст

Обвързването на краката обикновено започва в ранно детство — между 4 и 9 години — когато костите са по-гъвкави. Процесът включва:

  • измиване и изрязване на ноктите;
  • счупване или изкривяване на пръстите и свода на стъпалото;
  • затягане на крака с платени бинтове, така че петата и пръстите да се доближат и да се образува висок свод.

Целта често е била да се получи т.нар. „лотосов крак” — дължина на стъпалото около 3 инча (7,6 см). За постигането на това понякога се предприемали крайни мерки, включително многократно захващане и затягане, което води до хронични деформации.

Социални и културни роли

Връзването на краката имало много измерения: социален, естетически и сексуален. Някои твърдят, че практиката е била свързана със стремежа да се подобри „модерния” образ на жената и да се увеличи шансът й за добър брак. Други виждат в нея средство за контрол върху женската мобилност и автономия. Съществуват противоречиви интерпретации: някои историци и изследователи определят практиката като форма на принуда и потисничество, докато други предупреждават срещу едностранни оценки, които игнорират местния културен контекст и гледни точки.

Физически и психологически последици

Връзването на краката води до дългосрочни и често инвалидизиращи последици:

  • Хронична болка и загуба на подвижност;
  • деформации и счупвания в детството, които не се оправят с времето;
  • затруднения при ходене, повишен риск от падане и ограничена възможност за самостоятелно придвижване;
  • чести инфекции, проблеми с ноктите и циркулацията;
  • психологически ефекти, включително усещане за зависимост и намалено самочувствие.

Физическите последици от връзването на краката са останали видими в китайското общество донякъде до неотдавна, особено сред жени в напреднала възраст — според проучване, публикувано от Университета в Сан Франциско}. Много от възрастните жени продължават да носят следи и да страдат от хронични проблеми, свързани с практиката.

Борба срещу практиката и нейният край

По различно време властите и обществени фигури опитват да ограничат или забранят връзването на краката. Когато в Манджурия се установява династията Цин, манджурските императори издават закони срещу практиката, но ефектът е ограничен. През 1874 г. в Шанхай един британски свещеник организира първия комитет за борба с връзването на краката.

След падането на династията Цин републиканското правителство също предприема мерки — налагат се глоби и официални кампании за изкореняване на практиката. В началото на XX в. западната мода и идейните влияния допринасят за нарастващото отрицание на връзването. В крайна сметка, с установяването на Китайската народна република, практиката е официално забранена, макар че в отдалечени селски райони тя е продължила да се практикува нерегулярно още десетилетия.

Последните стопанства за производство на специални обувки за вързани крака са закрити сравнително късно: по данни на агенция Синхуа последната фабрика за производство на обувки за жени с вързани крака спира дейността си през 1998 г. в Харбин, Китай.

Наследство и съвременни гледни точки

Връзването на краката оставя сложно наследство. От една страна, то е част от историята на Китай и оформянето на социални роли; от друга — носи болезнени последици за поколения жени. Днес темата е обект на исторически изследвания, музейни експозиции, филми и устни разкази. Много учени и активисти разглеждат практиката в контекста на властови отношения, пола и естетическите норми, а също така подчертават необходимостта от уважение към преживяванията на самите жени.

Когато разглеждаме тази тема, е важно да държим баланс между критиката към вредните аспекти на практиката и разбирането на нейните исторически и културни корени. Историята на връзването на краката е пример за това как идеалите за красота и социален статут могат да имат трайни последици върху тялото и живота на хората.